Това, че с Мехмет после следвахме в Близкоизточния технически университет в Анкара, до известна степен също беше резултат от катастрофата. Както казах, аз съм строителен инженер, а Мехмет стана електроинженер. След злополуката заживяхме в Анкара при баба и дядо – пенсиониран чиновник, който се беше заселил там. Те ни отгледаха. След това животът ми премина по строителните площадки, но вече не се занимавам с професията си.
– Що за човек е Мехмет?
– Той е... как да кажа... особняк. Всъщност предпочитам да не бяхте задавали този въпрос, защото не съм готов да ви разказвам за него.
– Но вече веднъж се съгласихте, моля, отговаряйте!
– Не, не мога да говоря, моля ви, не настоявайте, приключете темата за Мехмет.
– Добре – примири се кротко с безизходицата тя, – тогава продължете с вашата история.
И аз продължих:
– Преди много време изоставих всичко и се заселих в това село на брега на Черно море, чието име повечето истанбулчани дори не са чували. Тук се живее лесно. Никой не се бърка на никого. Ако много се отегчите или имате някаква работа, за два часа сте в Истанбул. А ако тръгнете от селото на запад, след час ще стигнете до границата с България.
В селото живеят местни хора, които си изкарват прехраната с риболов, преборвайки се с безпощадните бури в Черно море, и малка група хора на изкуството, университетски преподаватели и такива като мен – млади пенсионери, неиздържали на живота в Истанбул и решили да се заселят тук.
– Разбирате ли се добре с хората от селото?
– Като се изключат госпожа Хатидже и синът ù, местните не ги познавам много. Не че и тези двамата съм ги опознал, но както и да е.
Тук се срещнах за пръв път с мъжа на Арзу – Али. Беше следвал в Академията за изящни изкуства, а след като завършил, останал там и станал преподавател. Междувременно започнал да рисува и да прави изложби, името му се прочуло. Когато преди две години се преместиха тук, чул, че някакъв странен инженер от Истанбул също като него е зарязал всичко и се е настанил в селото, и поискал да се запознае с мен. Макар че в началото се опитвах да стоя надалече, доколкото е възможно, Али и Арзу не ми позволиха. Особено Арзу. Самотникът, който живеел сред книги, и тази къща събудили интереса ù.
Арзу се сближила с преподавателя си Али, докато била последна година в академията. Али се влюбил безумно в това младо момиче, изпълнено с живот, разделил се със съп-ругата си и се оженил за Арзу. Най-вероятно е решил да се засели в двуетажната къща с голяма градина в Подима, за да не му се налага да се среща с предишното си обкръжение и да получава вечно укорителни погледи. Миналата година им се роди син, кръстиха го Емир. Това е първото дете на Арзу, но четвъртото на Али. Другите три – две момчета и едно момиче, вече са големи и живеят собствения си живот.
– Трябва да има голяма разлика във възрастта им?
– Да, така е. Разликата е доста голяма. Мисля... ако сметна грубо... някъде към 30 години.
– Тогава няма какво да се учудваме – каза тя и поклати разбиращо глава.
– За кое няма какво да се учудваме? – попитах аз от своя страна.
– На това, че жената има забежки. И при вас ли идваше със същото извинение? Да посети любовника си...
– Каква връзка има! На всичкото отгоре ние с Али сме на една възраст. А и тя не ми беше любовница.
– Добре, що за жена беше?
– Що за жена беше? Ами такава... Жизнена. Между многото ù поразителни качества, най-напред правеше впечатление енергичността ù. Смехът ù, движенията и походката ù сякаш излъчваха някаква животинска енергия. Беше много обаятелна.
Попита ме дали Арзу е била красива. Отговорих ù, сякаш правех признание, че е била красива, дори много красива.
Сигурно младите момичета проявяват голям интерес, когато се говори за красотата на друга жена, защото отново се потопи в мислите си за известно време. По лицето ù преминаха трудни за разгадаване сенки. После ме попита:
– Детето, как му беше името... Емир. Възможно ли е вие да сте баща му?
– Не, не съм! Откъде ги измисляте тези работи?
– Сигурен ли сте?
– Разбира се, че съм сигурен. Не съм аз бащата на детето! После мен ме наричате странен – що за въпроси задавате!
Попита ме защо съм толкова категоричен.
– Сигурен съм, защото с Арзу нямахме връзка в смисъла, който вие влагате.
– Дааа... – рече тя. – Случаят се разплита! Убийство от ревнив съпруг.
– Не ви разбрах. Как се разплитал случаят?
– Човекът, като научил за връзката ви със съпругата му...
– Ще ме прощавате, че се смея, не се ядосвайте, но ако познавахте Али, щяхте веднага да разберете колко е глупава тази теория. Не само с нож, та той дори с четка за рисуване не е способен да посегне на някого.