Сещам се понякога за този тефтер. Освен справедливите оплаквания от организацията на трудовите къщи (workhouse), от замяната на камшика с килията в забраната „чираците“ — така наричали новите свободни труженици — да боледуват не е изключено да е съдържал и нещо като апология на робството. Като например забележката, че единствената свобода, която ни се услажда, е тази, заради която другият попада в робство. Няма човек, който да се радва, че диша свободно. Но ако аз например си издействувам весело да свиря на банджо до два часа сутринта, съседът ми губи свободата да не ме слуша да си свиря на банджо до два часа сутринта. Ако си издействувам да не правя нищо в живота, съседът ми ще трябва да работи за двама. Известно е впрочем, че в световен мащаб безусловната страст към свободата доста бързо предизвиква не по-малко безусловни конфликти и война. Прибавете и това, че по силата на диалектиката робът е обречен на свой ред да стане господар, и ще видите, че сигурно не бива да се насилват природните закони. Прибавете и още нещо — че има известно величие, има и не малко радост в това да се подчиниш на чуждата воля (както се случва с влюбените и мистиците) и да се отървеш — най-сетне! — от собствените си удоволствия, интереси и комплекси. Така че днес, дори повече отколкото преди сто и двадесет години, това тефтерче би изглеждало еретично, да не кажем опасно.
Тук, впрочем става дума за друг вид опасно четиво. А именно еротичното.
Защо всъщност наричат еротичните книги опасни? Та това е най-малкото неблагоразумно. Подобно определение е сякаш нарочно измислено, за да предизвика вродената ни дързост, да пробуди желанието ни да ги прочетем и да се изложим на риск. Никак не е случайно, че географските дружества съветват членовете си да не наблягат на преживените опасности, когато разказват пътешествията си. Не от скромност, а за да не изкушават читателите (знаем колко лесно хората тръгват на война). Но за какви опасности става дума?
Знаем поне една, която се вижда добре от моята наблюдателница. Тя е скромна опасност. „Историята на О“ е очевидно една от книгите, които оставят своя отпечатък върху читателя, след прочита на които човек е малко по-различен или напълно различен от това, което е бил преди. След няколко години това вече са други книги, защото по особен начин са се слели с оказваното от тях въздействие и са се променили заедно с него. Така че първите критици твърде бързо започват да изглеждат възглупави. Толкова по-зле — критикът никога не бива да се колебае да стане смешен.
За мен най-лесното е да призная, че не разбирам от тия неща. Навлизам в „О“ по особен начин, като в приказка — известно е, че приказките са еротичното четиво на децата, като и един от онези феерични замъци, които изглеждат изоставени, докато в същото време облечените в калъфи кресла и кожените табуретки, и леглата със или без балдахини са изрядно поддържани, да не говорим за камшиците и бичовете, които като че ли са си такива по природа. По веригите няма и помен от ръжда. И най-малкото петънце не замъглява разноцветните плочки на пода. Ако съществува дума, която веднага да ми идва наум, когато мисля за „О“, това е думата благопристойност. Но би било твърде трудно да обясня защо. Както и да е. А какво да кажем за вездесъщия вятър, който прониква дори в стаите? В „О“ духа и друг един вятър, витае и друг един дух — чист и ожесточен, неуморим и целеустремен. Той е неумолим дух. Нищо не е в състояние да го възпре — нито въздишките и ужасите, нито екстазът и погнусата. Между другото, ако трябва да си призная още нещо, то е, че моят вкус е друг — предпочитам произведения, от които личи, че отначало авторът се е поколебал, посмутил се е, стреснал се е от сюжета си, усъмнил се е дали ще се справи. Докато „Историята на О“ е издържана от начало до край като героически акт. Тя повече напомня за пледоария, отколкото за обикновено излияние; за послание, отколкото за личен дневник. Но до кого е адресирано посланието? Кого иска да убеди пледоарията? Към кого да се обърна? Та аз дори не знам кой е авторът.
Почти не се съмнявам, че сте жена. Не толкова заради любимите ви подробности — роклите от зелен сатен, коланите с банели, надиплените поли като кичур в ролка за коса. А ето защо: в деня, когато Рьоне предава О на нови мъчения, тя запазва достатъчно самообладание, за да забележи, че пантофите на любовника й са се изтъркали и че трябва да му се купят нови. Ето това ми изглежда почти невъобразимо. Ето за това един мъж не би се сетил, във всеки случай не би го казал.