Почувствах се малко глупаво от тази логичност и като че ли се измъквах от дрямка, продължила трийсет години.
— Тя само те подари ли? — запитах.
— Купи му и тази къща, и плати всичките му сметки.
— Но защо?
— Ти я познаваш — рече ботчето. — Надявам се да ми обясниш.
Не можех да измисля какво да кажа или да направя и тъй като чашата беше в ръката ми, отпих глътка. За момент благоуханието на чай и сушени портокали ме върна във времето, когато бях малко момиче, седях в „кухнята“ на „Грандма фанели“ по мокър бански костюм, и пиех от „Вечните клюки“, приготвен от баща ми, за да ме предпази от излишно бърборене. По чамовите стени имаше чепове като кафяви очи, а зеления линолеум беше плъзгав от капките паднали върху него.
— Добър ли е? — запита тя.
— Добър е — отвърнах отсъстващо и вдигнах чашата към нея. — Но не е точно същия, какъвто си спомням.
— Така ли? — плясна възбудено с ръце ботчето. — Какво представляваше Майка?
Беше невъзможен въпрос и се опитах да не му позволя да накара да изляза от кожата си. Но никоя от нас не каза нищо, само се взирахме една в друга през зиналата бездна на времето и опита. Мама бе починала преди три месеца и за първи път от нейното погребение насам, помислих, че тя наистина е съществувала — не като книжен призрак в болничната стая. Сега си спомних, че след развода с баща ми, тя винаги отговаряше на моите обаждания — независимо дали беше в работата си или бе много късно, как винаги ми слагаше въображаеми спирачки когато я карах нанякъде и колко благодарна й бях, че не заплака при новината за развода ми с Роб. Помислих си за великденските яйца и малиновата „Върховна торта“, които тя ми изпрати на Антибите по случай моята четиринайсета годишнина, за парфюмите, които слагаше на купоните, организирани от баща ми и за начина, по който танцуваше валс във вътрешния двор на къщата в Уолтъм.
„Западът върви като гюле над кралския двор и след петнайсет секунди ще стовари обидата си върху застреляния часовник, след осемнайсет върху половината…“
Столът със закръглената облегалка, на който стоях, се намираше срещу прозореца с цветно стъкло. Зад себе си чух, че вратата до лавиците с книги се отваря.
„Джонс и Гудрич са в техните законни пуловери и сега Чембърлейн обръща, за да извика гюлето от слабата му страна…“
Аз се обърнах, за да погледна през рамо. Великият Питър Фенси възвестяваше своето появяване на сцената.
Мама ми разправяше, че когато срещнала баща ми, той играел ролята на мъж, в когото жените се влюбвали безнадеждно. Той имал големи успехи в ролите на Стенли Ковалски в „Улична кола“, на Скай Мастерсон в „Момчета и куклички“ и на Виконт де Велмонт в „Опасни уроци“. Годините бяха поразрушили добрият му външен вид, но не го бяха заличили, и от известно разстояние, той все още изглеждаше представителен мъж. Имаше на главата си снопче от късо подстригана бяла коса, красивите му скули си стояха на мястото, заострената му брадичка изглеждаше като на снимка от младите му години. Сивите му очи гледаха сдържано и малко замечтано, сякаш беше загрижен за „Войната на Розите“ или проблема с дявола.
— Джен — каза той, — какво става навън?
Все още имаше силен глас, който бе в състояние да стига до втория балкон без нужда от микрофони. За момент си помислих, че говори на мен.
— Ние имаме компания, татенце — каза ботчето с трепетливо чуруликане на четири годишно дете, което ме изненада — Дошла е една дама.
— Мога да видя, че това е дама, сладурче.
Той извади ръка от джоба на джинсите си, притегна токата на колана си и дългите му крака твърдо го поведоха през стаята.
— Аз съм Питър Фенси — заяви.
— Дамата е от „Строубери фийлдс“ — подскочи ботчето зад баща ми, после ми хвърли поглед, който определи условията и клаузите на по-нататъшния ми престой тук и той беше съвсем ясен: ако нарушах илюзията, трябваше да си ходя. — Тя пристигна да види дали в къщата всичко е наред.
Ботчето ме разстрои още повече, защото сега говорът му звучеше като на малката Джен Фенси.
Докато се повдигах от стола, баща ми хвърли една от тези изкривени флиртуващи усмивки, които познавах така добре.
— Дамата има ли име? — попита.
Сигурно се беше обръснал само заради компанията, защото когато се доближи до мен забелязах по лицето му няколко пресни порязвания. Под ушите му бяха останали няколко снопчета сиви косми, които изглежда не бе забелязал.
— Казва се госпожица Джонсън — каза ботчето, а това беше бившата фамилия на Роб, преди да се разведа с него. Макар че никога не съм била Дженифър Джонсън.