В тази среда Ефремов поставя и атинската хетера Таис, свободомислеща, волнодумница, която израства високо със своите нравствени търсения. Веднъж за винаги тя е разчупила веригите на предразсъдъците в древното общество на патриархата, който потиска жената и я отхвърля като непълноценно човешко същество, въпреки, че възхвалява нейната красота. В лицето на Таис авторът извайва образа на проникновена боркиня за мир — най-доброто място на жената в един жесток свят. Цялата книга е прочувствен химн за величието и красотата на жената. Таис жадува за мир, за братство между хората и се бори срещу насилието във всичките му форми.
Без да се опитваме да доразкриваме идеята на книгата, която авторът е подсказал сам в предговора си и е защитил блестящо като белетрист със съдържанието на романа, ще подчертаем само умението, с което Ефремов успява да осъди себичността на мъжа и да изтъкне в противовес облагородяващата роля на жената като жрица на красотата и на хуманното начало у човека.
Цялата епоха, взета от Ефремов за фон на повествованието, е епоха на дълбока криза в икономиката, в идеите и в културата. Това е епоха на прехода от класическата античност към елинистичната древност. В политически идеи това е преминаването от ограничената полисна система на Елада (градове-държавици) към големите елинистични империи, които бързо възникват и също тъй бързо се разпадат, ала изиграват ролята на катализатори за обмяната на идеи и за общуването между хората.
Така сред примитивните условия на онова време, сред религиозни, митологични и мистични заблуди, лутания и прозрения постепенно възникват нови ферменти на свободомислие. Ефремов ни показва как още в дълбока древност човекът се стреми да разчупи оковите на първичното, да се изтръгне от черупката на религиозната закостенялост. В последната си книга, в своята лебедова песен — „Атинянката Таис“, големият съветски автор е успял да вплете всички прогресивни схващания на древните, цялата красота на техния ведър и радостен възглед за света.
Любомир Б. Павлов