— А какво е поставял в театъра?
— „Откраднатата Елена“. Гледахме я. Спомняш ли си, много се смя. След това подписахме художникът да бъде освободен предсрочно.
— Да, да, спомням си. Тази „Открадната Елена“ май не беше от наш автор.
— От някакъв французин. Записала съм си го.
— Няма нужда, няма нужда, всичко е ясно. Прати тоя Варпаховски да обикаля с културната бригада, а жената — как й беше името? — Зискинд. Еврейката я остави тук. Тяхната любов е кратка, не е като нашата — великодушно се пошегува Иван Фьодорович.
Той подготвяше голяма изненада за младата си съпруга. Ридасова обичаше разните дреболийки, докарани оттук-оттам. Вече втора година недалеч от Магадан за него работеше един затворник, прочут майстор — изрязваше от бивни на мамут богато украсена кутийка за бижута за младата жена на Иван Фьодорович. Отначало го водеха за болен, по-късно го записаха в щата на някаква работилница, за да може да си отчита трудодните. И му ги приспадаха — по три за ден — като на преизпълняващите плана в урановите рудници на Колима, където за вредност даваха повече, отколкото за златото, за „метала номер едно“.
Кутийката скоро трябваше да е готова. Утре щеше да свърши с Уолас и можеше да се връща в Магадан.
Ридасова се разпореди Варпаховски да бъде прехвърлен в пътуващата бригада, препрати доноса на певеца в районния отдел на МВД и се замисли. Имаше за какво — мъжът й беше започнал да остарява, започна да пие. Бяха пристигнали много нови, млади началници. Иван Фьодорович ги мразеше и се страхуваше от тях. За негов заместник пристигна някой си Луценко — обикаляше из Колима и във всички големи болници записваше имената на хората, получили травми в резултат на побои. Имаше доста такива. Това му го съобщиха, естествено, доносниците.
Луценко изнесе доклад пред стопанския актив:
— Ако началникът на управлението псува, какво трябва да прави началникът на мината? Техническият ръководител? Десетникът? Какво трябва да става в забоите? Ще ви прочета цифрите за счупванията, за побоите, които взех от болниците.
По доклада на Луценко Иван Фьодорович произнесе голяма реч.
— При нас — наблегна той — са идвали много новаци, но постепенно всички са се убеждавали, че условията тук са особени, колимски, и това трябва да се знае. Надявам се, че младите другари ще го разберат и ще работят заедно с нас.
Последната фраза от заключителното слово на Луценко беше:
— Дошли сме тук да работим и ще работим, но ще работим не както казва Иван Фьодорович, а както повелява партията.
Всички, целият стопански актив, цялата Колима разбра, че дните на Иван Фьодорович са преброени. Така мислеше и Ридасова. Ала старецът познаваше живота по-добре от някакъв си Луценко, само комисар му липсваше. Иван Фьодорович написа някакво писмо. И Луценко, неговият заместник, началникът на политотдела на Далстрой, герой от Отечествената война изчезна, сякаш никога не го е имало. По спешност го прехвърлиха някъде, Иван Фьодорович се напи в чест на победата и започна да вилнее в Магаданския театър.
— Изхвърлете този певец, не желая да го слушам, гадината му с гадина — пенеше се той в собствената си ложа.
И певецът завинаги изчезна от Магадан.
Но това беше последната победа. Някъде Луценко продължаваше да пише — Иван Фьодорович разбираше това, ала нямаше сили да предотврати удара.
„Време е да се пенсионирам — мислеше си той, — само да приготвят кутийката за бижута…“
— Ще ти дадат голяма пенсия — успокояваше го жена му. — И ще си заминем. Ще забравим всичко. Всичките Луценковци и Варпаховски. Ще си купим къща с голям двор близо до Москва. Ще станеш председател на Осоавиахим2, активист на райсъвета, а? Време е, време е.
— Ама че гадост — рече Иван Фьодорович, — председател на Осоавиахим. Пфу. Ами ти? — неочаквано попита той.
— И аз ще дойда с теб.
Иван Фьодорович разбираше, че жена му ще изчака две-три години, докато той умре.
„Луценко! Приискало му се е да заеме мястото ми ли? — мислеше си той. — Я го гледайте! И сме работили не както трябва — «хищнически» ни бил златодобивът, като на златотърсачи. Това, уважаеми другарю Луценко, е от войната, по заповед на правителството, за да има повече златце, а счупванията, побоите, смъртните случаи — така е било и така ще бъде. Тук е Крайният север — не е Москва. Законът на тайгата, както казват криминалните. Веднъж на крайбрежието тридесет души ги завлякоха вълните, други три хиляди умряха. Заместник-началникът на лагера Вишневецки бе даден под съд от Никишев. И го осъдиха. Че как иначе? Луценко ли ще ми дава акъл?“
2
Дружество за съдействие на отбраната и авиационната и химическа промишленост (1927–1948) — Б.пр.