Иван Вадимович с лице към потомството
— Защо затваряш в скоби целия много-член? Хикс квадрат плюс две а-хикс, минус осем а-квадрат… Какво? Казвам ти: делиш най-големия член на делимото на най-големия член на делителя… Да. Първият член на частното умножаваш на делителя и… Чакай… И изваждаш делимото от произведението. Тоест обратното: вадиш произведението от делимото. Какво ти казах? Точно така! От делимото. В дадения случай най-големият член на остатъка не се дели на най-големия член на делителя… Хм… така. Какъв е отговорът? Цяло число ли? Без дроби? Не, тук има нещо объркано. Може и в сборника ти да има грешка. Опитай да разделиш още веднъж, Петка. Аз бих ти го разделил, но нямам нито минута свободно време. Ей сега ще надуят отдолу клаксона, ще дойдат да ме вземат за заседание… Изобщо ти не бива да капризничиш, Петя. Вашето сега не с училище, а курорт. Ти да беше видял нашето, царското училище! Какъв кошмар, какъв ужас!… Вие сега само дето не заплювате учителите си. А в наше време от учителя се бояха! Същински тирани бяха, Петя… Ние им викахме халдейци. Кой ви предава например на вас по математика — сигурно ще е някой смотаняк със закърпена рубашка и сто рубли заплата, дето часове виси по опашките… А ти си представи само нашия: Николай Аристархович Шмигелски — статски съветник, син мундир, златни очила, брадата му напарфюмирана! Ами че той, мръсникът му неден, в неделя ходеше с шпага — ние, момчетата, просто примирахме. Такъв като те извади на дъската да обясняваш бинома на Нютон, се чувствуваш, че си на държавна служба! Или отец Олеандров, по закон божи — ама че мръсен тип беше! Лилавото расо приятно шумоли, брадата му — и неговата парфюмирана, гласът му кадифен… При тоя кучи син аз по катехизис винаги бях пръв… Не, това е една такава книжка, съчинение на митрополит Филарет. Християнската догма и морал в сбита форма, недопускаща двусмислици и тълкувания. Ужасна щуротия — досега го помня наизуст!… Аз, Пеша, въпреки тежките условия на царското училище, във всички класове бях пръв ученик и завърших гимназията със златен медал. Това ми даде културен багаж за революцията и сега — за съзидателен труд. И ти трябва по-здраво да се хванеш за учението. „Буик“ ли? Какъв „Буик“? Защо съм нямал „Буик“ли? Какъв е тоя навик да прескачаш от едно нещо на друго? Че защо ми е на мене „Буик“! Да не би да ми е лоша колата? Витка ли? Че какво, като се е хвалил. Баща му на Витка е член на президиума, на тях им дадоха за президиума четири нови буика… Аз ли защо не съм член на президиума? Ами не съм, защото не съм. Ти, Петка, си още малък да ги знаеш тия работи. Ще му дойде времето — и аз ще стана член на президиума… На буика ли те викал да се возите? Да не си посмял, чуваш ли, забранявам ти. Няма да се натрапваш. Баща му на Витка ще се разсърди, а аз не искам да си разваляме отношенията заради тебе. Ама баща му ли те е викал да се повозиш? От тебе човек нищо не може да разбере! Кой те е викал — Витка или баща му? И не си чопли носа! Аз му приказвам, а той си наврял цялата ръка в носа. Та така ти рече, а: „Елате двамата да ви повозя“? Непременно иди! А друго какво ти каза? За мене не пита ли? Ама хич, хич не попита? Впрочем това е хубаво. А ти какво му каза? Хич пък нищо да не си казал? Да не си ням? Бащата на твой другар разговаря с тебе, а ти да мълчиш като пън. Я си спомни, може да си казал нещо? За кое жилище?… Хем така му рече: „Вашата къща не струва, нашата е много по-хубава.“ Идиот! Кой те е учил да говориш така?! Защо плещещ, каквото ти дойде, и създаваш неправилно впечатление за мен? Анюта, чуваш ли какви ги е приказвал нашият синковец?! Не, засяга те, и още как! Детето става дегенерат, какви ли не ги изтърсва в очите на хората — това трябва да те засяга! По цял ден се трепя, глава не вдигам от работа, сън не ме хваща — кроя как по-добре да ви наредя, и собствените ти деца ти нанасят удар в гърба в собствената ти къща! Искам от тебе да отделиш един час за Петка, да седнеш с него и елементарно да му обясниш какво да говори и какво не, ако обича баща си и държи на семейството. Не, по-добре аз ще му обясня, понякога на теб акълът ти е колкото на Петка. Кога каза, че ще ви вози?… Добре, значи, тогава ще седнем ние с тебе и хубавичко ще си поговорим. Не си малък вече, трябва да помагаш на баща си в някои работи.
Иван Вадимович разказва една случка
— Кой, аз ли? Сънували сте. В Камерния театър ли? Аз изобщо не ходя там. Не знам даже къде се намира! Кога било?… В края на март не може да съм имал нито една свободна вечер. Ръководя кръжок, заключителни занятия. А по служебна линия — приключване на годишния отчет. Просто физически не съм могъл да бъда там… На две крачки от мен ли? Или сте се припознали, или просто ме баламосвате. Да, знаем ги тия номера… Пред вас в бюфета? Да съм седял? Миньонче ли? Аз, ако изобщо дойде дотам… съм по високите. Моят глас ли? Сигурно сте били пийнал. Аз да съм казал „изпитайте силите ми“? Вярва ли ви се аз да говоря подобни пошлости?! Хайде, хайде, вървете да баламосвате някой друг. Може би е бил двойник… Хубаво де… ще ви кажа. Но съвършено сериозно ви моля: пълно мълчание. Никому нито гък. Ни-ко-му! За вас е шега, а на мен може да ми излезе през носа… Аз и без това смятах да го споделя с вас… Но ви умолявам: нито гък. Тя ли? За нищо на света няма да се раздрънка. В това отношение тя е много мила жена; дума не излиза от нея. Просто няма да е в неин интерес… Да, на откритото събрание на ядката. Тя вече втора година била работила в плановия отдел — дето е на другата улица. Изтъпани се някакъв глупак — защо за разлика от другите шофьори Ковзюков получавал допълнителна отпуска и хранителни продукти с бележка? Защото, видите ли, ми бил шофьор… Аз мълча и чакам някой да стане и да даде отпор на тази демагогия. Никой не дава отпор, всички говорят на други теми. Канех се вече да стана и да дам фактическа справка, когато взе думата тази… с една дума, Галя. Много спокойно и делово. „Аз, казва, съм безпартийна, но се учудвам защо при обсъждането на такива важни въпроси като продоволственото снабдяване другарите намесват разни шофьори, разни продукти и бележки. Защо си позволяват, казва, глупави нападки срещу наши ръководни другари.“ За обезличаването, за уравниловката говори, не съвсем на място впрочем, но добре говори. Каза, че от когото се искало много, на него трябва и да се даде повече. И че след като на Ковзюков му е гласувано доверието да кара колата на Иван Вадимович, на него трябва… и тъй нататък. След събранието си тръгвам пеша и случайно я настигам. Разприказвахме се — разбира се, нито дума за инцидента — така, изобщо за епохата, в която живеем, колко интересно е да се работи. Изпратих я, но не чак до в къщи, че да ле си помисли кой знае какво. После пак така, още два-три пъти, случайно… Нали знаете, аз в учреждението изобщо не поглеждам никого. Имам си принцип: където си вадиш хляба, не бива… Виждам обаче все пак, че момичето ми се навира… Ами че и аз не съм от камък. Изисках й личното досие… Тия работи аз не ги правя гламешката, че всички да се сетят. Във връзка с грижата за личния състав отметнах в списъка на сътрудниците четиринадесет имена и наредих да ми донесат досиетата им да ги прегледам. Между впрочем и нейното досие. Гледам, по анкетните данни всичко е наред, години работила в детски дом, после в транспорта, при нас е инструктор-плановик… После, веднъж жена ми замина на гости в провинцията и ние се срещнахме. Води се за омъжена, но не живее с мъжа си. Което й е най-хубавото — напълно самостоятелна стая! Вратата излиза в коридора, но до самия вход. Начетена — Цвайг, писмата на Толстая до мъжа й. Коган в оригинал. Абонирана е за Малая съветска енциклопедия. И друго — първокласно бельо, това също играе, да ви кажа, известна роля. Е, и аз не си оставих колата в калта де. Тя ми каза… глупаво е, разбира се… казвам ви го просто за илюстрация… каза ми, че у мен имало много първобитна сила… Само, моля ви, никому нито дума! Пълно мълчание!… А в Камерния театър беше още преди това. Една седмица след събранието… Искаше да идем в Болшой, по аз отказах — вежливо, но твърдо. В Болшой и кучетата ще ме познаят. Още един важен момент: страх ме беше да не ми лепне нещо. Все пак — семеен човек. Даже взех мерки… Оказа се чиста глупост. Не може да има даже никакви опасения. Каза ми, че цели четири месеца преди мене нямала абсолютно никого, и аз охотно й вярвам… Което й е най-приятното — никакви претенции. „Съзнавам, казва, дистанцията между нас и нека, казва, завинаги си остане така.“ Единственото — дето я преместих за секретарка на отдела, в общата стая я заболява глава от многото врява… Е, и Ковзюков й откара два-три пъти някои продукти; обещах да й пратя дърва… Нали и тя трябва да има какво да си сложи в печката… „Нищо не ми трябва от теб, казва, освен това, с което сама не мога да се снабдя…“ Все пак такова отношение е приятно… Само едно ви моля, да не ви скимне да изтървете някоя дума пред Ана Николаевна, че дори на шега! Тя не разбира от шеги и всичко го взема навътре. Крайно примитивно подхожда към всякакви въпроси от подобно естество!