Щом си възвърнал паметта,
Ивен започнал с думи тежки
да се кори за свойте грешки, [3524]
че за пропуснатия срок
получил е жесток урок
от своята жена: «Ах, Боже,
нещастникът едничък може [3528]
такава глупост да направи
напук на рицарските нрави.
Защо ли още да живея?
Тук споменът горчив за нея [3532]
напомня — в извора, в гората.
Защо ли, Госоподи, душата
във тялото ми обитава?
Да бе си тръгнала, тогава [3536]
тя нямаше така да страда.
За греховете ми се пада
до смърт да се презирам сам,
а за изпитания срам [3540]
май само гробът е спасение.
Защо да търся избавление
за непростимия си грях?
Нали с очите си видях, [3544]
че бе готов лъвът в сърцето