Замълчах. Не ми бе позволено да говоря за това, а нямах сили да отрека, да го излъжа. След няколко минути той добави:
— Когато ви видях там, в кратера, един американски летец… проснат върху канарата, над клокочещата лава… за миг се поколебах… Срамно може би, но тъй беше, поколебах се… Такъв като вас хвърли тогава бомбата…
— Къде?
Ясуга продължи, сякаш не бе чул:
— Всъщност какво значение имаше дали долу лежеше американец или японец? Преди всичко той беше човек… Нима той е виновен, че на света има алчни, суетни и жестоки хора, които пращат смърт? Можех ли да го изоставя?… Тъй млад, с близки, които го чакат, може би с жена, деца, родители, и няма друг, който да му помогне… А пък аз… аз съм сам, съвсем сам… един осъден… прокълнат… проклятието на Хирошима…
— Хирошима! И вие ли?
Доктор Ясуга не отговори.
Не съм допускал, че един азиатец може да бъде толкова благороден. Приказваме с него по цял ден, понякога и нощем, когато се събудим, плувнали в пот. И веднъж, в разговор за неговата болест, аз подметнах необмислено:
— В бълнуването си често споменавахте една дума…
— Каква? — опита той да се надигне развълнуван.
— Мисако.
Съжалих в същия миг, защото видях как дишането му спря, как се разшириха очите му, как побеля бледо-жълтото му лице.
— Мисако! — прошепнаха посивелите му устни. — Мисако!
Минаха няколко минути, докато добави:
— Моята жена!
— Не знаех — смутолевих аз. — Мислех, че сте сам…
Доктор Ясуга въздъхна:
— Бях женен тогава… преди… Да ви разправям ли?… Досега мълчах… Повече не мога… Ще ви разправя за Хирошима, за прокълнатия град, за ужаса, за моето проклятие… Но не! По-добре не! Вие сте летец, вашият дълг е да хвърляте бомби, а пък аз съм японец… Има ли друг народ, който да чувствува по-силно какво значи дълг…
Стиснах с пръсти неговата изящна ръка, все едно излята от восък, трескава, горяща.
— Ако няма да ви струва много, разкажете… Искам да знам. Чел съм и във вестниците, и в книгите, но то е различно, някак книжно… Друго е да срещнеш човек, който го е преживял.
— Преживял! — повтори с горчивина думите ми Ясуга. — Това не е преживяване, не, а бавна смърт, дълга, мъчителна агония. Не сте срещали, вярвам, но ние сме хиляди, стотици хиляди… Осъдените от Хирошима… А беше хубаво утро, толкова хубаво утро… Живеехме в окрайнината на града в една кокетна къщичка от полирано дърво с малко дворче, нали знаете японските дворчета, бухнали в цвят — с малък алпинеум, с няколко бамбукови стръкчета и дръвчета-джуджета… Тръгнах по-рано за болницата. Мисако ме изпрати усмихната както винаги. Ние бяхме млади, щастливи, обичахме се… Нима можехме да знаем що ни готви съдбата?… Насред път се сетих, че бях обещал да посетя един болен и се върнах назад… Тъкмо отзвуча сигналът: „Всичко е добре.“ Нейде високо бръмчеше самолет… Изведнъж нещо блесна, сякаш ме ослепи, страшна сила ме блъсна в гърба… Когато се опомних, наоколо ми горяха сгради, лутаха се обезумели хора… Викове, степания… В моята глава имаше само една мисъл: „Мисако!“ Залитащ, смазан, аз се помъкнах към къщи. Зная, това беше подло, наоколо молеха за помощ умиращите — аз бях лекар, а не спирах… Мисако! Трябваше да я видя… Градът гореше, отгоре валеше черен дъжд, някакъв неописуем ад… Все по-често взеха да се мяркат здрави къщи… Ето и моя дом, почти непокътнат… Отместих, задъхан от нетърпение, плъзгащата се врата и влязох. Празно! Обиколих постланите с шарени рогозки стаи. Всичко стоеше на мястото си непокътнато — ниските масички, възглавниците за сядане, сандъците, порцелановите сервизи, дори книжните стени, които отделяха малките стаи… Мисако! Мисако! Никакъв отговор! Къде ли е? Сърцето ми изстина…
Нещастникът млъкна. В очите му блестяха сълзи. Не смеех да дишам, потресен от неговата изповед. Смятах, че се е унесъл, изморен от дългия разказ, но не — той вдъхна дълбоко въздух и продължи:
— Претърсих целия град като луд… Къде можеше да бъде? Никъде не спрях, никому не помогнах, никому… Казах, това беше ад, или не, какво впрочем е адът, жалка измислица на човешкото въображение… То беше повече от ад, хиляди адове вкупом — това беше Хирошима… Хората бяха изчезнали, изгорели, стопили се в дим… Половината град сринат, превърнат в димящи пепелища, сред които се лутаха зловещи привидения, ранени, ослепели, с изгорели дрехи, почти голи, с разядени тела… Реката влачеше трупове… Тогава разбрах, че съм изгубил косата си. Падаше от главата ми на кичури, на кичури. Но това впрочем вече нямаше значение. Нашата болница бе превърната в купчина развалини, сред които стърчаха разкривени железни скелети… А медицинска помощ?… За това въобще беше нелепо да се говори… Само из окрайнините бяха устроени набързо няколко походни болници, но какво можеха да сторят те за стотиците хиляди пострадали?… Лутах се цяла седмица от болница в болница, от легло на легло, обезумял от мъка… Най-сетне я открих. Тя лежеше на една рогозка между две обезобразени жени, без лица и без очи, с гноясали рани вместо лица. Беше все тъй хубава, дори по-хубава, нежна, побледняла, с почти прозрачно лице. Само косата й, блестящата черна коса, бе побеляла съвсем, „Сигеми!“ — промълви тя и опита да се засмее… Беше неземно хубава. Веднага разбрах, че ще я загубя, сърцето ми го каза, преди лекарят в мене да го схване… След взрива тя изтичала да ме дири в болницата. Отде можеше да знае, че не съм там. Ровила из развалините до вечерта… И повече не помни. Защо е тук? Какво и е?… Можех ли да й го кажа — радиация… Радиация — проклятието, дъхът на смъртта… Угасна в ръцете ми след два дни. Беше крехка, нежна, не устоя на коварните лъчи… Ако беше останала в къщи може би…