Не посмях да му кажа нищо, с което да го утеша. А и какво ли можех да му кажа?
И ето, той лежи отсреща, все тъй мълчалив, със затворени очи, с изпъкнали жълти скули, жалък образ на страданието, а аз седя до него и мисля, мисля…
Нима наистина до днес не съм си давал сметка какво всъщност правя, какво нося в трюма на своя самолет… колко много страдания, колко ужас! И само едно натисване на лоста е достатъчно, за да връхлети този ужас, да освободи заключената смърт… и мъка… и страдания… Толкова много власт, такава страшна власт над живота, вложена в моите ръце, свръхчовешка власт…
Днес махнаха гипсовата ми коруба и цялата сутрин съм щапукал е патериците из стаята. Но като че ли нямам нужда от тях, засега ми стига бастунът.
Някак ми е неудобно да стоя в стаята, защото, колкото и да се сдържам, не мога да прикрия задоволството от прохождането. А до мене доктор Сигеми Ясуга лежи все така, ни по-добре, ни по-зле, все така безпомощен, с някакво трогателно, почти детско примирение.
Напуснах болницата. На сбогуване доктор Ясуга задържа ръката ми.
— Простете… дето смутих и вас с моята мъка… Забравете всичко, което ви говорих… все едно, че не е съществувало… Забравете и мене — аз също не съм съществувал…
Опитах се да възразя:
— Да забравя! Напротив, едва ще дочакам оздравяването ви, та да се срещнем отново, но вече вън от болницата, напълно здрави, да продължим нашата дружба — толкова много научих от вас.
— Не опитвайте да ме мамите! — пресече ме той живо. — Та аз съм лекар. В ръцете ми са угаснали стотици живота, все от същото — проклетият дъх на Хирошима! Така, уж здрави, живеят, работят години и внезапно — неясни бодежи, сънливост, тъпи болки ту тук, ту там, странни оплаквания, заслабнат и угаснат… Аз също, нима не виждам… Ще изчезна, все едно не съм бил, като сън, някаква сянка… и светът дори не ще почувствува, че ме няма… Какво значи един човек по-малко?
Пошепнах смаян:
— Странни чувства и странен народ! Такова примирение, а може би героизъм… Харакири, живи торпили…
— Колко малко ни познавате всъщност! — въздъхна Ясуга. — Колко малко! Нима вярвате тези приказки — японците не се боят от смъртта, примирили са се с нея? Та не сме ли и ние хора? Не, драги приятелю, не с песни влизат в сражението нашите войници, както разправят някои, не… Виждал съм ги — плачат, чувате ли, цели роти разплакани войници като деца, защото като всички хора по света не искат да умират… Но стига! Вие сте войник, да не смущавам повече духа ви… Идете си, изпълнявайте вашия дълг… И когато пуснете бомбата, не си спомняйте за Сигеми Ясуга… Не мислете, че долу има хора, които обичат живота като вас, които също като вас искат да живеят…
Изправих се изненадан, донякъде обиден:
— Доктор Ясуга, аз съм войник, но преди всичко човек. Майка ми е американка, но баща ми е българин. Неговата страна е родина на Спартак, родина на богомилството, това кътче на земята, където блесна първата искра в мрака на Средновековието, първата искра на хуманизма.
— Тогава вие сте зле, млади момко… Хуманизъм и атомна бомба, не, в никой случай! Не вървят… Или едното, или другото…
Мълчах. Чувствувах, че е прав и в същото време не е прав. Какво оставаше тогава от моя дълг?
— Довиждане! Ще идвам често да си бъбрим, докато оздравеете. И тогава ще ми покажете Япония, Япония, която не познавам.
Той поклати глава:
— Сбогом, приятелю! Върнете се в живота, не идвайте повече тук!
Тръгнах си смутен и унил. Нещо горчеше в гърлото ми, неясно, подтискащо, гадно. Чувствувах се виновен, неизмеримо виновен, виновен пред своя нов приятел, пред цялото човечество, пред поколенията…