Едва вечерта тръгнах към болницата. Колата ми прекоси Хинза, Токийския Бродуей. Толкова много реклами, които ослепяваха очите. Над главата ми във въздуха висеха светливи балони и дракони. По притъмняващото небе пробягваха огнените букви на вестник „Асахи“, които непрекъснато предаваха последните новини. Пред метрото се бе наредила опашката на бездомниците, които търпеливо чакаха да се приютят за сън по стъпалата на станцията.
Сестра Йошико ме срещна на вратата.
— Лошо, много лошо! — пошепна тя.
Изтръпнах.
— От снощи е в безсъзнание, вижте!
Отвори вратата и ме въведе. Болният беше сам в стаята, лош знак.
Над чистата завивка лежаха безпомощно две мършави ръце. Лицето, същински череп, облепен със съсухрена пергаментова кожа, беше потънало във възглавницата. От безцветните устни се носеше учестено, трескаво дишане.
Приседнах на стола, загледан в това измъчено човешко същество.
Внезапно болният заговори, бавно, несвързано, глухо. Дочух името си и приближих. Може би искаше да ми каже нещо.
Но не, пак бълнуваше:
— Боб, чуй ме!
За пръв път ме наричаше по име, той, който винаги се обръщаше към мене на „вие“, като истински японец, възпитан, коректен.
— Боб, не хвърляй бомбата! Моля те! Долу има хора, много хора… Знаеш ли какво значи човек, Боб?… Човек, това е всичко. Човек, цял мир от идеи, от чувства… Всеки човек — отделен свят… Не погубвай толкова светове, цяла вселена светове! Боб, не убивай моята Мисако!
Стиснах устни, едва удържащ сълзите си, а до мене сестра Йошико разправяше с тих, беззвучен плач:
— Вие не го познавате, не! Всички знаехме, че е осъден, заразен от радиацията, но се държеше — толкова воля! Най-добрият ни лекар, винаги на поста си. Тъй казваше той: „На мене никой вече няма да помогне, поне аз да помагам, на когото мога… И докогато мога…“
Посегнах към ръката му.
Изведнъж той отвори очи, позна ме. Размърда устни.
— Отивам си… А тъй искам да живея… Дори и така, с всички мъки, с всички страдания, дори без ръце и без крака, с всички болки… Отвъд няма болки — и все пак предпочитам болките, та те значат живот…
Насилих себе си.
— Ще живееш, Сигеми!
Без да покаже дали ме е разбрал, той добави:
— Ех, ако можеше… Ако всички летци… като вас… наведнаж решат… Ако всички бомби паднат в морето… и изчезнат… Колко ще бъде хубаво… Да няма повече бомби, децата да не чуят тази дума… Ако всички хора познаваха нашата мъка, ако бяха я преживели… нямаше да има вече война… Никога… Ако всички…
Гласът му стана хрипкав, отслабна, докато заглъхна съвсем, а трескавият унес отново го обори.
И днес както всеки ден се запътих към болницата. Валеше. Колата се плъзгаше по лъсналия паваж из неспирния поток от автомобили, сред които се провираха ловко велосипедисти с чадъри в ръце. А по тротоарите, под безбройните реклами, ошарени с йероглифи, пъплеше друг поток от хора с чадъри, без суетня, без блъскане, чисти, спретнати, вежливи. Сред европейските дрехи понякога се мяркаше жена в пъстро кимоно, която потропваше пъргаво с дървените си гета.
В болницата подирих сестра Йошико.
— Свърши! — повече разбрах по мърдането на устните й, отколкото чух.
Очите й бяха мокри. Не повярвах.
— Какво?
— Свърши се всичко… Отиде си доктор Ясуга…
— Как? Кога? Нали вчера беше по-добре?
— Не го усетихме, тихо и безшумно, последна милост на съдбата.
Той още лежеше в стаята, тих и примирен. Погалих изстиналото му чело и си тръгнах.
Свит в дъното на колата, разстроен, измъчен, аз мислех, мислех… Бях виновен, вече не се съмнявах — за това, че заради мене той слезе сред отровните пари на вулкана, а можеше още да поживее, още да помага, той, на когото не можеше да се помогне… Виновен, задето бях летец, съучастник на оня, другия летец, който някога бе разбил живота на доктор Ясуга, на стотици хиляди като него… Подло, из засада, срещу беззащитни хора… Нима и аз така — върху беззащитни хора…
Бълнуване ли бяха последните му думи, или някакво странно прозрение? Наистина, що ли би станало, ако всички летци… Нелепо и все пак… Ако в един миг всички атомни бомби потънеха в океана, да не остане ни помен от тях… Децата да не знаят името им дори…
Днес отново ще летя… Колко радостна възбуда криеше някога очакването на новия полет… Някога, било ли е? А сега? Не мога да се отърва от съзнанието за своята виновност… Очите на Сигеми ме следват навред — такива тъжни, обвиняващи, попили скръбта на целия свят… Трябва да изкупя своята вина… Вече съм решил. Може да е безразсъдно, глупаво, безумие, ако щете, но нямам друг изход… Убеден съм, че това, за което бълнуваше Сигеми, е неосъществимо, един наивен блян — всички летци, изведнъж, да натиснат ръчките над пустото море… Но и тъй да е, ако не всички, то поне един… Поне една бомба по-малко, поне няколко стотици хиляди жертви по-малко. Стотици хиляди човешки създания, вселена от стотици хиляди светове… Тъй казваше Сигеми…