Не се съмнявам, знам, че никой друг няма да ме последва. Такава нелепост — да допуснеш, че всички летци ще решат да загубят хляба си, да се пъхнат в затвора, и то ей тъй, нахалост, защото веднага ще ги заместят хиляди нови летци… Летците, моите довчерашни другари — аз завиждам на безгрижието им и в същото време ги съжалявам. Та това не са хора, а машини, немислещи автомати, замаяни от пари и удоволствия, жадни само за приключения — някакви живи машини за убийство… какъвто бях и аз… Нелепо е, знам — но нима е била по-трезва саможертвата на Джордано Бруно? Инквизицията е искала само едно — да се откаже… И все пак странно, невероятно, просто чудовищно — уж хора, с чувства, е разум, истински хора, могъщи, годни да завладеят космоса, а безсилни да спрат войната… Но аз нямам друг изход… Очите на Сигеми обвиняват, с толкова мъка… Планът ми е готов, стъкмен в мозъка ми до последна подробност — дори против волята, против здравия разсъдък… Точно над океана натисвам лоста, бомбата полита надолу невъзпламенена и потъва в бездната… Дълбоко, дълбоко, където никой няма да я достигне… А после, безспорно — съдилища, затвор — но не мога другояче, не мога… Вестниците няма да съобщат нищо, такива новини се крият, те носят зараза, разложение… Ала аз съм се подготвил, ще пратя този дневник на приятели, които ще кажат на света… Може би е безумие това, което ще извърша, и все пак… Все пак, ако всички летци като мене…