Вчера бе големият ден. Слънцето грееше меко и топло. Сватбарска суматоха в просторите. Честит мравешки род, днес живот и блаженство, а после всичко е свършено. Търтеите днес почти всички вече ги няма, също и при женските птиците старателно почистиха. Останалите, в по-голямата им част, вече настанихме в зимните килии. Погрижихме се за бъдещето на мравуняка и сега годината може да свършва.
Най-сетне остатъкът от експедицията се завърна от хората. Те водят със себе си хиляди бръмбари с вложена в тях информация и ние трябва да разширим нашите библиотечни помещения с пристройка. Учените ни преведоха доста човешки книги, аз вече много четох в тях, ала малко разбрах. Казват, че с много хора било същото. Какво си въобразяват хората! Наричат себе си господари на света, а не знаят, че са израсли от земята единствено за да упражняваме ние върху тях разсъдъка си и да поддържаме духа си. Защото иначе не съм чувал да са послужили за нещо.
Отчетът за завоевателните ни походи е приключен. Годината бе посредствена, много загуби, но и предостатъчен внос на роби, за сметка на това малко пленени какавиди. В дневника си не пиша нищо за военните дела, не си струва. Хората вдигат страшно много шум около войните си, но това идва от факта, че те ги водят срещу приятелите, а не срещу враговете си. Защото за враговете се казва изрично, че трябва да ги обичат. Ала ето я отново непонятната дума!
Днес сме още веднъж на открито, може би за последен път. Листата падат от дърветата, а есенните паяци сноват из въздуха. Видяхме пак нашия човек и женската бе при него. Те, изглежда, много се бяха сближили, защото се галеха и милваха и все говореха с голям страх за това, че други хора биха могли да ги видят.
Само че защо не трябваше другите хора нищо да знаят? Разглеждат неизразимото на големи събрания пред народа, а се плашат да обсъждат това, от което зависи все пак процъфтяването на гнездото, и само насаме си позволяват нежности. Въпреки цялата прилика с мравките — те все пак винаги ще си останат просто хора!
Застудя. Входовете към мравуняка са затворени и запушени. Днес махнахме крилата на последните женски мравки и ги сложихме в килиите им. Най-сетне имаме покой!
В библиотеката прочетох в една човешка книга странна история, на която не мога да повярвам. Имало един човек, навярно водач, който знаел повече от останалите и им казал всичко това, понеже смятал, че щяло да бъде добре за гнездото; и аз намирам това за напълно естествено. Но на другите водачи не им харесало, защото той учел робите, че не били по-незначителни от водачите. Тогава го хванали и го предупредили, че ако не мирува, ще го смажат. Та това също е съвсем правилно, защото който вреди на водачите, а с това и на държавата, трябва да бъде унищожен. Сега обаче идва това, което не разбирам. Човекът не само че не се усмирил, а продължил да застъпва и отстоява мнението си. Как е възможно някой да се отклонява от мнението на водачите? И както и да го измъчвали, той не престанал да проповядва, а вдигнал пипалата си и извикал: „Вие не можете да съдите моята съвест, която ми повелява да възвестя истината. По-високо от живота стои свободата на убеждението. Да ме смажете сигурно можете, но думите ми ще останат и аз с радост ще загина за свободата!“
Какво ли значи всичко това? Свобода ли? Глупости! Пропълзявам в зимната си килийка.