Забелязва се, че е лято. Имаме вече множество какавиди в мравуняка, вярвам, че годината ще е добра. Някои от нашите майки започват съвсем да остаряват. Добрата Ксрр от две години не е излизала от гнездото, още не е виждала човек, Че има такива същества, според нея, е суеверие. Когато й казах, че човек може с една крачка да се изкачи по цяло дърво, тя плесна с антените си от изумление и единствено фактът, че той ходи само на два крака, я успокои донякъде. Тя намери това за много непристойно и не искаше повече да слуша. Но после запита все пак дали при хората женските също имат крила в младостта си и дали като при нас ги свалят след сватбата. Спомних си да съм чел у Ссрр, че имало крилати хора, които те наричали ангели, и че младите жени твърде често били назовавани от мъжете „ангел мой“, но когато остареели, вече не. От това със сигурност може да се извади заключението, че след сватбата хората също губят крилата си.
Не бих повярвал, че хората също имат религиозни схващания. Все пак според изследванията на Ссрр в това няма съмнение, макар и да се отнасяло само за доста първобитно служене на фетиши. Защото хората имат един вид кръгли плочи от тежък, блестящ метал с изображението на човешка глава, на които се кланят като на свои идоли. Боготворят ги над всичко и носят винаги няколко у себе си. Който не притежава и не може да покаже такива идоли, минава за презрян и отритнат от обществото човек. Не може да се издигне до уважаван пост и не получава дори най-необходимите хранителни продукти. А пък който натрупа голямо количество от онези идоли в жилището си, бива зачитан като светец, всички му се кланят и той може да придобие дори така високоценените мастилени жлези срещу няколко идола.
Оживен ден. Работниците бяха заети да помагат на тазгодишните ни първачета при излюпването. Докато им прегризваха и свличаха какавидените обвивки, аз пак седях над моя Ссрр, големия изследовател на хората, когото се уча все повече и повече да ценя. Та нали той ни разкри един нов свят, един поглед към неподозираното богатство на природата от чудновати същества, а във всяко от тях се проявява мъдростта на безкрайната прамравка. Човекът, това огромно непохватно животно, колко опасен би бил той за нашите държави, ако едновременно с несъмнената си интелигентност притежаваше и идеалните инстинкти на мравката! А така той се задоволява с култа към лъскавите си идоли и целият му стремеж е насочен към това, да натрупа възможно най-много от тях. И то не в името на общността, а всеки се грижи само за себе си; тъкмо тук се показва мъдростта на Създателя, че разпокъсва силите на тези опасни великани и ги подтиква към борба един срещу друг. Колко благодарни трябва да бъдем, че сме се излюпили като мравки!
С подобни мисли бях зает, когато внезапно усетихме мощно разтърсване на целия мравуняк. На едно място проникна дневна светлина. Работниците се впуснаха към ларвите и какавидите, за да ги пренесат на сигурно място, докато ние, войниците, изтичахме навън, за да отблъснем нападението. Забелязахме, че един човек с дърво — те го наричат пръчка — бе ровил в мравуняка ни. Той стоеше съвсем спокойно и очевидно изчакваше да види какво щяхме да направим. Веднага известен брой работници се заеха с възстановяването, докато шепичка храбри войници се нахвърлиха върху краката на човека и се покатериха по него. Проникнахме през дебелата тъкан на епидермиса и го щипахме, бодохме и пръскахме тъй силно, че човекът скоро побягна. За съжаление понесохме големи загуби, само малцина, между тях и аз, успяхме навреме да се спасим. Защото, изключително странно, щом човекът се оттегли на няколко крачки в един храст, той взе да сменя кожата си, да се отърсва от войските ни и да ги тъпче. А най-подир отново се шмугна в кожата си и се отдалечи. При обследването на бойното поле забелязахме, че и човекът бе претърпял загуби. Под увехналите листа на земята, до труповете на нашите храбреци, намерихме два от лъскавите идоли и една разтворена кутия, в която лежеше Мек, жълтеникав предмет, както личеше, къдрица от човешка коса. Веднага решихме да занесем заграбените предмети в мравуняка, но те бяха прекалено тежки и поради това трябваше Да изпратим най-напред някого за помощ. Междувременно премъкнахме поне къдрицата малко напред. Докато се занимавахме с нея, човекът се върна, като очевидно търсеше нещо по земята, вероятно идолите си. Понеже бяхме прекалено слаби, за да подновим боя, се скрихме. Когато най-накрая човекът съзря с късогледите си очи кутията, той се втурна радостно към нея и я вдигна, но, изглежда, страшно се разочарова, като не намери вътре къдрицата. На идолите, непонятно как, той не обърна никакво внимание. Най-сетне откри къдрицата, където я бяхме изоставили, грижливо я скъта заедно с кутията в една гънка на кожата си. Не мога да си обясня тази случка. Какво ли можеше да интересува човека мъничко коса, след като той си имаше цял перчем? В човека сигурно се извършват още процеси, които са необясними за нас. Инстинкт или разсъдливост?