Не се радвайте, че получавате от мене писмо, то ще ви донесе разочарование, но така трябва да бъде. Стана ми ясно, че не мога повече да понасям живота, който водя, това е живот, изпълнен с лъжа. Мамя родителите си, мамя близките ви и така живея във вечен страх, че ще ме разкрият. Майка ми вече стана недоверчива, поради това ви избягвах, колкото и тежко да ми ставаше. Сигурно ще се случат още по-страшни неща, не бива да ви виждам повече. Друг изход не зная. Едно разкриване би било ужасно за мене и тогава биха ни разделили за срам и позор. Това любовта ви няма да поиска от мен. Затова да се разделим доброволно. Защото другият път — да признаем на нашите любовта си, да поемем всичко върху себе си и да се опълчим срещу света заради нашата любов, — той е затворен за нас. Гордостта ми никога не ще позволи да се откажете заради мен от блестящата кариера, за която сте предопределен, да пропуснете задълженията, които имате към живота, да пристъпите всички граници, за да положите — в борба с бедите и мизерията — основите на едно ново съществуване — а другояче не би могло да бъде, знаете това. И аз също да загубя близките си, ако последвам вас, чужденеца, друговереца.
Не, това не може да бъде и вие самият не бихте могли да го направите, дори и да искахте. Любовта ви няма да е вечна, скоро ще забравите Лидия. Зная, не е далече времето, когато друг образ ще измести моя в сърцето ви. Бъдете щастлив, така е по-добре.
Зная колко съм виновна, не биваше да ви слушам, когато говорехте тъй мило — но бог знае, че близо до вас забравях всичко, което исках и трябваше да кажа. Простете ми! Никога вече не ще бъда благосклонна към никой мъж, това да бъде покаянието ми. Обичам ви, искам да ви обичам като приятел и брат и през целия си живот да ви благодаря за щастливите, безкрайно щастливите часове на вашата любов. Сега сме свободни, огромен товар пада от сърцето ми, тъй като ви го казах.
Не отговаряйте на писмото ми, в решението ми не можете нищо да промените, би могло да доведе само до разкриване.
Винаги си мислех, че любовта е инстинкт, чрез който нещо се предпочита пред всичко друго; сега видях, че любовта откъсва хората един от друг. Да го разбере който може! В изследователското си усърдие бях дръзнал да се кача върху масата, докато Лидия — това е такова едно човешко име, което изобщо не може да се изговори — сгъваше писмото. В този момент вратата се отвори. Лидия едва смогна да събере набързо хартиите и снимката и да ги заключи в едно шкафче, което принадлежеше към масата. Бе влязла старата жена. Както скоро разбрах, това бе „майката“ на Лидия; при хората всеки има своя собствена майка — едно за мене не съвсем ясно понятие. Тя бе раздразнена, задето Лидия, още пишеше, и я попита какво укрива така бързо? Посегна към един лист, който бе останал, ала в този момент ме видя и с възгласа: „Мравка! Никак не мога да понасям животните!“, удари по мене. Избягах под мастилницата, тя я отмести, продължи да ме гони, но най-накрая успях да се скрия и както забелязах от скривалището си, Лидия бе спасила междувременно и последното листче. Отново пример за тази особеност на хората да потулват някои работи един от друг!
Светлината бе изчезнала. След кратка почивка се осмелих да изляза навън и да започна изследователското си пътешествие, защото хората нищо не виждат в тъмното. Целта ми бе шкафчето, в което проникнах през дупката на ключалката. Намерих кутийки с украшения, изсъхнали цветя, документи и писма и се заех да правя тук подробни проучвания. Ако въобще можеше да се разбере някъде какво е любов, то щеше да е тук, защото Лидия, изглежда, точно го знаеше.