Ключът издрънча, ние побягнахме в гривната. Но о, ужас! Кутията се отваря — ние се скриваме в най-външната извивка — гривната се вдига, Лидия си я сложи! Държим се здраво един за друг. Бавно тече времето, тежко ни раздрусват, но през окото на змията нахлува горски въздух! Като разузнавач дръзвам да се покажа навън — до езерото сме. Лидия спокойно си седи — може би ще смогнем да избягаме; махам на другарите. В това време се приближават стъпки, това е онзи човек! Лидия го съзира, скоква и бързо тръгва на другата страна, тя го избягва и той с мрачен поглед се обръща да си върви.
Тогава се чува вик, Лидия отхвърля от себе си гривната, непредпазливият Рлф бе извел другарите навън, те искаха да избягат, но при първото докосване до ръката й Лидия забелязва, че те излизат от гривната — златният затвор с цялата експедиция лежи в тревата. Още виждам Лидия да стои като вкаменена и да гледа втренчено ръката си, виждам човека да се извръща и да се приближава до нея, пита дали е ранена, хваща ръката й, гледа я, притиска я до устните си — чак сега тя, изглежда, си спомня, че искаше да избяга. Другарите са вече на път към мравуняка, само аз се държа здраво за дрехата на Лидия, не мога да се реша да бягам, докато чух…
— Довери ми се — каза той. — Аз съм твой, ще бъда твой цял живот. Успях да се откъсна от всички условности. Един скромен избор, но затова пък свободен. Какво е за мене светът без теб? Ти си моето щастие, моята надежда, само в твоята любов ще намеря силата си. Ще те спечеля, не се страхувай от нищо!
Тя мълчи, тя плаче.
— Та аз не мога другояче — прошепва накрая. — Борих се срещу тебе, срещу себе си — бях прекалено слаба. Сега да става каквото ще. Не признавам нищо друго, освен любовта ти!
Той се свлече в краката й, аз паднах на земята. Трябваше да последвам другарите си.
Но що е любов? Не разбрах. Най-висшето щастие и най-голямото злощастие на хората? Захвърлят го, а после забравят всичко заради любовта? Цялата държава заради един човек, света заради една жена? Клет, достоен за съжаление род! Колко мъдри са все пак наредбите на мравките! Колко прекрасно е „несъзнаването на неизбежния начин за действие“! Утре е първото сватбено слънце. Следователно годината е като другата и това е хубаво.
Отново съм добре устроен в мравуняка. Да правят хората каквото си щат, аз имам по-висши задължения, отколкото да се занимавам с безсмислицата, която те наричат любов. При нас в мравуняка цари голямо безредие. Време е безполезните консуматори, търтеите, да бъдат отстранени.
В най-близкия неделен ден, който ни предстои, ще се празнува сватбеното тържество. Всъщност е жалко, че моят добър приятел Клкс е търтей, след няколко дни с него ще бъде свършено. Ако се бе излюпил като водач, от него можеше да стане нещо; за един търтей той мисли прекалено много. Изглежда действително, като че всички ние вече сме се заразили малко от разсеяността и недоволството на хората. Така Клкс ме попита защо трябва да умира след сватбата. Глупав въпрос! Защото тогава вече за нищо няма да става. Сигурно е чул някога нещо за така наречената самоцел, с която хората толкова се надуват. И какво щяло да стане после с него. Дали било истина, че той ще иде в земята, в голямото мравчено гнездо, където има само водачи и няма зима? И дали през следващата година и после пак щяло да има търтей? И дали зад гората имало и други гори и в тях мравки и само мравки? И защо били толкова много, щом като все пак не могат никога да водят война помежду си и да заграбват какавиди? Често изпитвал странно чувство, когато мислел, че всичко това е било и се случвало, и продължавало, все едно дали той знаел или не за него, и че то съвсем не зависело от него и въпреки това той имал своите крила и антени и се радвал на живота си. Казах му, че всеки, разбира се, изпитва това, но не бива да се говори за него, защото не може да се изрази с думи какво усеща мравешкото сърце, а ако иска да го предаде на други, ще излезе нещо съвсем различно от онова, което той вътрешно изживява, и ще възникнат глупави брътвежи и суетни разправии, а най-подир той ще си откъсне антените. Сетне той пожела дори да научи дали при хората мъжете също умират след сватбата — тогава му наредих да си държи пипалата, изобщо не му трябва да знае нищо за хората, тъй като е въпрос на образование, което засяга само водачите. И с това го изпроводих. Доколкото зная впрочем, при хората мъжете остават да живеят след сватбата, разправят само, че ставали по-лениви. Там, изглежда, господствуват странни отношения. Те навярно също имат големи народни празници, но до нашето сватбено тържество няма да им позволим да се доближат. Тъкмо най-важния социален въпрос те, изглежда, тълкуват като лична работа. Чудесно!