Матю измърмори иззад вестника си:
— Проклета глупост.
— Ще гласуваш ли тази година, тате? — запита Линда отново.
Норман тръсна глава в знак на отрицание и всички поеха към трапезарията.
До двайсти октомври Сара започна да се вълнува още повече. Веднъж на чаша кафе тя отбеляза думите на госпожа Шулц, която има братовчедка, секретарка на един от членовете на Законодателния съвет. Тази госпожа Шулц твърдяла, че всичките „тлъсти пари“ са в Индиана.
— Тя казва, че дори президентът Вилърс възнамерява да произнесе реч в Индианаполис.
Норман Мюлер бе имал тежък ден в магазина и отпъди тези думи от себе си с едно повдигане на веждите, без да проговори.
Матю Хортенуейлър, вечно недоволен от Вашингтон, заяви:
— Ако Вилърс произнесе реч в Индиана, това означава, че според него Мултивак ще издигне Аризона. На него не му стиска да дойде по-наблизо, глава като каша.
Сара, която при случай гледаше от благоприличие да не обръща внимание на думите на баща си, каза:
— Аз не разбирам защо не обявяват името на щата по-скоро, после района и така нататък. След това елиминираните ще могат да си отдъхнат.
— Ако правеха така, политиците щяха да следват съобщенията като лешояди — посочи Норман. — Докато се реши кой е градът, на всеки ъгъл по улиците ще има по двама конгресмени.
Матю присви очи и прокара ядосано пръсти през оредялата си сива коса:
— Те и така и така са си лешояди. Слушай…
— Хайде сега, татко… — измърмори Сара.
— Слушай, аз бях там, когато създаваха Мултивак — избуботи Матю, гласът му надви протеста на Сара без усилие. — Казват, че той ще сложи край на фанатизираните политици. Че нямало да има прахосани народни пари по кампаниите. Нямало да има повече ухилени нищожества, принудени насила и натикани благодарение на рекламните кампании, в Конгреса или в Белия дом. А всъщност ето какво става. Ще има много повече кампании отвсякога, само че те сега ще бъдат прикрити. Ще изпратят някои момчета до Индиана заради закона на Хоукинс-Смит, а други — в Калифорния, в случай, че нещата около Джо Хамър станат критични. Казвам ви, да премахнем всичките тези глупости. Назад към доброто старо…
Тук Линда се намеси изведнъж и го прекъсна:
— Дядо, ти не искаш ли тате да гласува тази година?
— Сега не се грижи за това — Матю хвърли поглед към малкото момиче и се обърна отново към Норман и Сара: — Някога гласувах. Леви-десни — отивах право в тъмната стаичка. В това нямаше нищо. Само казвах: „Този приятел е мой човек и аз гласувам за него.“ Така би трябвало да е.
— Ама ти си гласувал, дядо? — възкликна Линда. — Наистина ли си гласувал?
Сара бързо се наведе над детето, за да го успокои и за да потули тази нелепа история, която би могла да стигне до съседите:
— Няма нищо особено, Линда. Дядо ти не иска да каже, че наистина е гласувал. Всеки е правил така, дядо ти също, но това не е било истинско гласуване.
— Аз не говоря за времето, когато съм бил малко момче — изрева Матю. — Аз бях на двайсет и две години, гласувах за Лангли и това си беше истинско гласуване. Може гласът ми да не е бил от кой знае какво значение, но си имаше своята тежест, както и всеки друг глас. Като гласа на всеки един. И никакъв Мултивак…
Норман прекъсна гневната му тирада:
— Хайде, Линда, време е да си лягаш. И стига си задавала въпроси за гласуването. Когато пораснеш, ще разбереш всичко за него.
Бащата целуна дъщеря си с антисептична нежност, след което тя тръгна неохотно към вратата. Майка й я побутваше да побърза с обещанието, че може и да погледа видео в леглото си до девет и петнайсет, ако се изкъпе бързо.
— Дядо — Линда се спря пред Матю и остана с наведена главичка и със оплетени на гърба ръце, докато вестникът на дядо й се спусна малко, за да открие гъстите му вежди и очите, обградени от бръчки, наподобяващи птичи гнезда. Денят беше петък, трийсет и първи октомври.
— Да? — отговори Матю.
Линда се приближи и сложи двете си ръце върху едно от колената на стареца, така че на него му се наложи да отстрани вестника.
— Дядо, ти наистина ли някога си гласувал?
— Нали ме чу какво казах? Така беше. Да не смяташ, че послъгвам?
— Н-не, но мама казва, че тогава всеки е гласувал.
— Правеха го.
— Но как са могли? Как може всеки да е гласувал?
Матю изгледа сериозно внучката си, после я вдигна и я сложи на коленете си.
Той дори смекчи тона си:
— Виждаш ли, Линда, преди около четирийсет години всеки винаги гласуваше. Ние искахме да решим кой да бъде новият президент на Съединените щати. Демократите и републиканците определяха по един свой представител и всеки можеше да каже кого избира. Когато изборният ден приключваше, брояха колко хора са искали демократите и колко — републиканците. Който имаше повече гласове, печелеше. Разбираш ли?