— Или което той не им е дал — коригира го Денис.
Воронин със съмнение поклати глава.
— Ако го е имал, щеше да им го даде. Стар, болен човек. Пък когато ти горят гърба с ютия… трудно е да се правиш на герой. А и в тази ситуация е направо безсрамие човек да очаква от някого героизъм. Пак добре, че не се е мъчил много, горкичкият. Аутопсията показа, че сърцето му не е издържало. И сега, уважаеми московски другари, ви питам: какви са тези документи, заради които онези мръсници са били решени да изтезават човека и да го убият? Вярно ли е, че имат някаква връзка с историята на Норилск?
— Да — потвърди Турецки. — С историята отпреди двайсет и няколко години.
— Заради някакви си мухлясали…
— Тези мухлясали книжа струват сега десетки милиарди долари, Сергей Николаевич.
— Не думайте?!
— Абсолютно сериозно.
— И вие сте дошли за тези документи?
— Че дойдохме за тях — дойдохме, ама дали няма да си тръгнем с празни ръце — това е въпросът. След като ти си се заел така сериозно със случая и си разнищил всяка подробност, навярно ние няма какво повече да правим тук.
— Разнищих — съгласи се капитан Воронин. — Доколкото можах. Право да си кажа, ходих дори в библиотеката, откъдето Гармаш си вземаше книги. Току-виж е дал там на служителката нещо да му пази. Ядец. Отключихме и проверихме всички шкафчета в гардеробите на гарата и на автогарата, да не би да ги е съхранявал там. Пак ядец. Не мога да измисля нищо друго. Тъкмо се канех да ви се обадя и да питам и не щеш ли, ето ви и вас. Какво да правим, Александър Борисович?
— Най-напред трябва да вземем от прокуратурата всички материали по делото на Гармаш и внимателно да ги проучим.
— Няма защо да ги взимате, ето ги — трети ден стоят на бюрото ми. Само че в тях няма кой знае какво да се проучва. Нашият следовател е голям писател — същински Лев Толстой. Само че в обратния смисъл. „На въпроса за еди-какво си свидетелката поясни еди-кое си.“ Основното вече ви разказах, а с тези протоколи само ще си вземете беля на главата. И ще почнете да разговаряте с жена си като нашия следовател: „Относно вечерята, ти обръщам внимание…“
— В къщата на Гармаш трябва да се направи обиск още веднъж.
— Ходихме вече три пъти.
— Ще идем и за четвърти.
— Дадено. Имам в резерва още една прокурорска заповед за обиск, ето я. Още сега ли отиваме?
— Да.
— Ами добре — съгласи се капитан Воронин. — Само нека прибера следственото дело в сейфа… Всъщност, Александър Борисович, струва ми се, че все пак открих една мъничка следа. След като най-голямата дъщеря на Гармаш се оправи от шока, нашият следовател я разпита. Не му е казала много: нищо не била видяла, нито пък знаела нещо, а онова, което знаела, вече го е разказала на милицията. Но се е изтървала на едно място. Следователят не е обърнал внимание на това, обаче аз забелязах. Ето за какво става дума. Два дни преди Гармаш да бъде убит, тя е ходила у тях — да му поизчисти, да му сготви. И докато шетала, чула, че пред къщата спира кола — сива лада. С двама мъже в нея. По същото време Гармаш седял в градината под ябълката и те поговорили с него.
— За какво? — оживи се Денис.
— Там е работата, че тя не казва. Не била чула нищо, защото миела пода. Може и да не е чула. А може и да крие. Така че си заслужава още веднъж да поговорим с нея — току-виж, че сега кандиса да ни каже?
— Ще поговорим — съгласи се Турецки.
Когато фиатът на Денис и служебната лада на капитан Воронин наближиха към номер 54 на улица „Заречна“, веднага стана ясно, че няма да има никакъв обиск. И то по простата причина, че там вече нямаше къща: тя бе разтурена греда по греда от покрива до основите, всички храсти и дървета бяха изкоренени, а почвата на парцела беше изкопана най-малко на един метър дълбочина.
На гредите, струпани до оградата, седяха трима работници и пиеха „Жигульовско пиво“.
— Здравейте, труженици! — поздрави капитан Воронин. — Къде ви е шефът?
— Стана вече три дни, откак замина за Москва. Завчера се канеше блокове за основите да докара. Обеща и на нас да плати, ама нейде се е запилял.
— Вие тук да не сте търсили имане някакво? Я гледай какво сте разкопали.
— Абе и ние все за това се смеехме, че имане търсим. Собственикът обясни, че иска да махне горния слой на почвата и да сложи друга, по-богата и плодородна. Е, мястото си е негово, той решава, няма какво да го правиш. Ама ако питаш нас, по-хубава от тази земя няма: и картофи стават, по два юмрука големи, и ягоди, и всякакви зеленчуци.