— А когато събаряхте къщурката, той тука ли беше?
— И деня, и нощя. Нийде за минутка не се отделяше и все в ръцете ни гледаше.
— А имането намерихте ли?
— Че как иначе! Един поднос от самовар, още от миналия век. И две сребърни лъжици. Е, вярно, с тях не може да се куса, щото целите са в дупки. Та това е то цялото имане.
— А някакви книжа да сте намирали?
— Какви ти книжа! Дори да е имало, отдавна са изгнили — къщата беше над стогодишна.
Турецки им показа портрета на бившия подполковник от КГБ Борис Степанович Мостовой.
— Това ли е вашият клиент?
И тримата енергично закимаха.
— Да-да! Той е. Борис Степанович. Трябва да е ваш познат, а?
— В известен смисъл — уклончиво отговори Турецки.
— Ха като го видите, му кажете, че няма аванта да седиме тука със скръстени ръце. Ако ще строи, да кара материала, щото иначе ще си намерим друга работа.
— Непременно ще му предам, стига да го срещна — обеща Турецки. — Кога, казахте, че е заминал за Москва?
— Преди три дни. С лада „Нива“ с московски номера.
Повече нямаше какво да правят тук. Върнаха се при колите и Саша попита капитан Воронин:
— Кога е било претърсвано жилището на голямата дъщеря на Гармаш?
— Вчера през деня. Някъде между един и три часа следобед. Най-удобното време. Нова сграда, никой никого още не познава. И повечето хора са на работа.
Турецки се обърна към Денис:
— Разбра ли какво значи това?
— Какво има за разбиране? Съборили са къщата, преорали са целия двор и не са намерили нищо. И са решили за всеки случай още веднъж да проверят жилището на… Как се казва голямата дъщеря на Гармаш?
— Евдокия Тимофеевна — отговори капитан Воронин. — Работи като домакин в кварталната детска градина.
— Важното е, че нищо не са открили — заключи Турецки. — И така, последната ни надежда е Евдокия Тимофеевна.
— Нищо няма да ни каже — подхвърли капитан Воронин. — Корава жена е. Отначалото изобщо не искаше да разговаря и с нашия Лев Толстой, следователя.
— Може би той просто я е притеснил? — предположи Турецки.
Воронин презрително се усмихна.
— Да, това го може добре. А между другото, в някои случаи тоя му език и поведение много ни помагат. Когато заловим някой печен мошеник, най-напред го пращаме на разпит при Лев Толстой. След един час оня започва да се жалва: махнете го тоя досадник, изтрови ми нервите, не мога да го гледам повече, пратете друг следовател. Ние му пращаме и той проговаря. Така че всички качества могат да помогнат за работата, стига да знаеш как да ги използваш. Да тръгваме — върна се към задачата Воронин. — Сега тя трябва да е в детската градина, защото по това време родителите си прибират децата…
Детската градина „Зайо Байо“ се намираше на една стръмна улица на хълма, недалеч от река Тверца. Дворът беше просторен, с хубава трева и високи борове. На вратата имаше едно старателно, но безвкусно нарисувано зайче, кой знае защо зелено на цвят, оградата също беше боядисана със зелена боя. В същия цвят бяха беседките в двора и всички люлки, катерушки, пързалки и въртележки на площадката за игра. Очевидно градината не разполагаше с много средства, но навсякъде цареше чистота и ред и това я правеше уютна и приветлива.
По алеята към изхода вървяха дечица, придружени главно от баби и млади майки, тук-там се виждаше някой баща. Отвън не чакаше нито една лека кола — сигурно детската градина беше близо до домовете на децата, но по-вероятно хората от Зареченския квартал на града не бяха от онези, които държат в гаражите си леки коли.
Няколко млади възпитателки извеждаха малчуганите на площадката пред вратата, предаваха ги на родителите им, а недалече от входната врата ги изпращаше висока широкоплещеста жена с посивяла коса и синя престилка. Тя утешаваше онези, които се разплакваха при раздялата с веселата си компания, а на другите се усмихваше и махаше с ръка за довиждане.
— Здравейте, Евдокия Тимофеевна — поздрави капитан Воронин и без да й даде време да му каже нещо, кротко я увери: — Дошли сме само за минутка. Вие се оправете с децата, а ние ще идем в беседката да изпушим по една цигара.
— Добре — съгласи се тя. — Само че няма да хвърляте фасове наоколо, тук не е пивница.