— Искаш да кажеш…
— Да. Ако го арестуваме, не е изключено след ден-два ФСС да ни го вземе и вече никога нищо да не чуем за него. И по-рано сме имали подобни случаи — при това не един.
— Имали сме — с въздишка се съгласи Грязнов. — Наистина, сега времето е друго…
— Но кадрите на „Лубянка“ са си предишните — довърши изречението му Яковлев. — Разбира се, не всички, има и много честни служители. Но пък на Никитин не са му нужни всичките — стигат му и двама-трима души. И той със сигурност ще ги намери, ако вече не го е направил.
— Не бива да го изпускаме. Не бива! — повтори Турецки. — Той е затънал до коленете в кръв. А защо да не му се обадя, че дневниците за Имангда са у мен, и да му кажа някаква фантастична цена — да речем, сто милиона долара? Той, естествено, няма да ги плати, но ще потърси начин да получи документацията, тя му е безкрайно необходима. Ще се опита да ме убие, сега вече няма свои хора в Москва. И ще го арестуваме направо на местопрестъплението, по-убедително доказателство от това — здраве му кажи!
Грязнов иронично изръкопляска.
— Първо, това се нарича провокация. А провокациите, може би си подочул отнякъде, са забранени от закона. Второ, това е страшно опасен номер. С подобни смъртоносни номера можеш да играеш в цирка! Ами ако Володя Яковлев е прав и той вече си е възстановил някои стари връзки в криминалния свят? Или ако е завербувал съучастници сред бившите си колеги? Ние, Александър Борисович, оценяваме високо твоята самоотверженост, но глупавата ти глава ни е много по-ценна.
— И какво ще правим тогава? — попита Турецки.
— Това е въпросът — отговори Грязнов.
— Получава се парадоксална ситуация — отбеляза Денис. — Най-големите престъпления на този Борзов-Погодин-Никитин са извършени в Русия, а основания за привличането му под наказателна отговорност има само в Ню Йорк у Кейт Уилсън. За участието в убийството на истинския Никитин.
Грязнов потвърди:
— Така е, Щатите са поискали той да бъде екстрадиран като особено опасен престъпник. Имам копие от официалното искане.
— Добре би било да им го предадем наистина! — оживи се майор Софронов. — И никакво ФСС няма да успее да го измъкне от нюйоркската полиция. А американският съд ще му друсне максимална присъда, по най-строгите параграфи — те не се церемонят много-много с убийците.
Полковник Грязнов само се усмихна:
— Екстрадиция! С тях действително сме подписали споразумение за предаване на криминалните престъпници, но представяш ли си колко време може да отнеме тази процедура? Месеци! И всичко на ниво посолство, министерства на външните работи, правителство. Пък нашите са толкова чевръсти, че по-скоро мачка по кюнец ще се качи, отколкото въпросът да се реши. А и не се знае как ще свърши. Току-виж някой патриот реши, че не е хубаво да се предава руски гражданин в ръцете на продажното капиталистическо правосъдие…
— Момент! — прекъсна го Турецки. — Нашият човек официално е гражданин на Съединените щати.
— Паспортът му е фалшив — напомни Грязнов.
— А кой знае за това? Само ние.
— И експертите в американското посолство.
— Те няма да научат за акцията — махна с ръка Турецки. — Следователно няма да става дума за предаване на руски гражданин на американските власти, а за прехвърляне на американски престъпник на американската полиция. И това според мен значително ще опрости ситуацията.
— Може би — съгласи се Грязнов. — Но все пак ще отнеме седмици наред. А за да го вземат и скрият завинаги този Никитин, е необходим само един подпис на някой шеф от ФСС. И ние оставаме с пръст в устата, и цял живот ще си ходим така. Изобщо засега виждам само един изход: да продължим външното наблюдение над Никитин-Борзов. Има ли други предложения?… Тогава всички сте свободни, благодаря…
Кабинетът се изпразни.
— Изчакай ме долу — подвикна Турецки на Денис. — Идвам след две минути… Слава, я си отвори сейфа и ми дай ония документи. Май вече им дойде времето.
— Всичките ли? — попита Грязнов.
— Да. Ще съставям досие на Дорофеев. А в него всеки документ може да има решаващо значение.
След няколко минути той слезе в двора на МУР с дебела папка в ръце и се намести на предната седалка във фиата на Денис.
— Сега къде отиваме, чичо Саша?
— В „Глория“.
Но още щом влязоха в прохладния хол на агенцията, при Турецки дойде дежурният.