— За да предадете лично тези материали на главния прокурор.
— А ти не можеш ли да го направиш?
— С това дело сте се блъскали вие. От началото до края. То си е ваше. А аз ще кажа мнението си, ако изобщо имам някакво мнение до сутринта.
— Определено ще имаш — увери го Турецки.
— Вече съм сигурен за съжаление.
Турецки внимателно го погледна.
— Твоето настроение нещо не ми харесва…
Меркулов въздъхна.
— И на мен.
На другата сутрин точно в 9,00 старши юридическият съветник Турецки и полковникът от милицията Грязнов влязоха в просторния кабинет на заместник главния прокурор. Меркулов вече седеше зад огромното си бюро. Лицето му беше мрачно, торбичките под очите му синееха от прекараната безсънна нощ. На бюрото пред него лежеше единствено дебелата папка с надпис Дело „Норилски никел“. Меркулов мълчаливо се здрависа с Турецки и Грязнов.
— Почакайте тук, ще ида да проверя кога може да ни приеме.
След пет-шест минути се върна.
— Да вървим…
За последен път Турецки се беше виждал с главния прокурор след завръщането си от Гармиш-Партенкирхен. Тогава той дори не се опита да прикрие гнева си срещу него. А сега сякаш бе станал съвсем друг човек — добродушен и приветлив, дори някак светски любезен. Радушно се ръкува с тях, заповяда на секретарката да им донесе кафе, а на него чай и дори разреши на Турецки и Грязнов да пушат, като сложи пред тях голям кристален пепелник. Но нито единият, нито другият рискуваха да се възползват от любезността му.
— И така, на какво дължа удоволствието да ви видя? — попита главният прокурор, когато секретарката постави пред гостите керамични чашки с черно кафе, а пред него — голяма порцеланова чаша със силен запарен чай.
Меркулов сложи папката на бюрото му и обясни:
— Това са материали от съвместната работа на МУР и детективска агенция „Глория“, в която Александър Борисович е бил нает в качеството си на консултант по време на принудителната му отпуска.
— Дело: „Норилски никел“ — прочете главният прокурор надписа върху папката. — Това има ли някакви връзка с вчерашния бум на Московската фондова борса?
— Съвсем пряка — потвърди Турецки. — Отначало мислехме да го наречем дело „Дорофеев“, но после решихме, че това неоправдано би стеснило темата и извън него биха останали твърде много важни компоненти.
Главният прокурор леко се понамръщи.
— Дорофеев ли? Кой Дорофеев имате предвид?
— Генералният директор на Народната банка.
Главният прокурор се намръщи още повече. Дори остави на масата чашата си с чай.
— Какво по-точно включва делото?
— Минимум три убийства. Взривен ледоразбивач в Мурманското пристанище, цял куп мащабни финансови афери.
Главният се обърна към Меркулов.
— Вие запознат ли сте с тези материали?
— Да.
— Какво е мнението ви?
— Професионално и добросъвестно извършена работа.
— Аз не се съмнявам в професионализма и добросъвестността на Александър Борисович и Вячеслав Иванович. Интересува ме вашето мнение за важността на делото.
— Ако това дело бъде прието за производство от Главна прокуратура, то ще стане едно от най-големите през последните години. Разбира се, като изключим делото за причините на войната в Чечня — добави Меркулов.
— Смятате, че имаме основания да образуваме следствие? — попита главният.
— Да. Въпреки цялата разнородност на материалите тук има обединяващ фактор. Но окончателното решение по въпроса трябва да вземете лично вие.
Главният прокурор се замисли. После каза:
— Ще проуча най-подробно всички материали и ще ви съобщя решението си. Но така или иначе, все пак ви благодаря, Александър Борисович, че сте провели тази работа през свободното си, така да се каже, време. А на вас, Вячеслав Иванович — че сте я свършили въпреки многобройните си трудни служебни задължения.
Той се изправи, за да покаже, че срещата е приключила.
— Имам една молба към вас — каза Турецки.
— Ще я изпълня на драго сърце. — Главният прокурор отново беше самата любезност. — Каква е тя?
— Нямаше да постигнем никакви резултати в това дело, ако не ни беше помогнал капитан Сергей Николаевич Воронин от Вятското УВР. Познавам го от много години като един изключително опитен и добросъвестен служител…