— Аз също — обади се полковник Грязнов.
— Мисля — продължи Турецки, — че неоправдано дълго време се отлага удостояването му с по-високо звание. Бих ви помолил да ходатайствате за него пред ръководството на МВР. В момента има всички основания и добър повод да бъде произведен в по-горен чин.
— Ръководството на МУР ще подкрепи ли молбата на Александър Борисович? — обърна се главният към Грязнов.
— Със сигурност — отговори му той.
— Всъщност МУР и сам може да свърши това.
— Но с вашата подкрепа ефектът ще е много по-голям.
— Е добре, подгответе съответните документи. С удоволствие ще подкрепя повишението му.
Аудиенцията приключи.
— Браво, Сашка — одобри Грязнов, когато се върнаха в кабинета на Меркулов и седнаха да обсъдят резултатите от срещата си с главния прокурор. — Серьога Воронин наистина ни помогна много. Но дали вашият шеф няма да забрави обещанието си? Струва ми се, че той е от хората, за които Лесков пише: „Руснакът дава обещания според настроението си, а ги изпълнява в зависимост от обстоятелствата.“
— Ще му го припомня — обеща Меркулов.
— Слава, кога успяваш да четеш? — смая се Турецки. — И то кого: Николай Лесков, един от най-сложните руски писатели!
— Всъщност не успявам — призна Грязнов. — Но случайно ми попадна книгата „Умни мисли“. От нея черпя тия мъдрости. От време на време. Според теб какво ще реши шефът по делото „Норилски никел“? — попита той Меркулов.
Меркулов сви рамене.
— Живот и здраве, ще разберем скоро… А теб май те мъчат някакви колебания, а? — обърна се той към Турецки, забелязал, че се мръщи.
— Да — призна Турецки. — Имаме още две копия от делото за „Норилски никел“. Едното остава в архивите на „Глория“, а второто ми се ще да го дам на Дорофеев.
— Да го дадеш ли? — не разбра Грязнов. — Кога?
— Може би още днес.
— Ти да не си мръднал нещо? — попита Грязнов. — Нали той веднага ще се покрие. Върви после го търси. Сигурно е заради голямото напрежение тези дни, я пийни една-две бирички, легни да се наспиш като хората и всичко ще ти мине. Това е, господа, аз изчезвам. За съжаление има още доста време, докато изляза в отпуска.
Полковник Грязнов напусна кабинета на Меркулов.
— И ти ли смяташ, че съм откачил? — попита Турецки.
Костя не отговори веднага.
— Как ти хрумна тая идея да дадеш делото на Дорофеев? — попита той вместо отговор.
— Интуиция — призна Турецки. — Подсказа ми го някакъв вътрешен глас.
— Ясен ли е тоя глас?
— Не особено.
— В такъв случай поразмисли. А когато го измислиш… вътрешният глас понякога подсказва ценни идеи.
— Ами ако Дорофеев наистина избяга?
Меркулов се усмихна и неочаквано за Турецки отбеляза:
— Вероятно, Саша, това ще бъде най-добрият изход.
— За кого?
— За всички…
2.
В прохладния си кабинет Денис с нетърпение очакваше завръщането на Турецки. Когато той се появи, жадно изслуша разказа му за срещата с главния прокурор и не успя да скрие разочарованието си.
— Какво има да му мисли и да решава? Та делото си е съвсем ясно. Ако аз бях главен прокурор, за секунда нямаше да се замислям.
— Точно затова не си главен прокурор и никога няма да станеш — отговори Турецки.
— Много ми е притрябвало — махна с ръка Денис. — Чичо Саша, обиден съм ви. Защо не ми казахте, че са взривили ладата ви?
— А ти откъде разбра?
— Жена ви ми каза. Чичо Слава потвърди. А вие си мълчите.
— Добре де, ако ти бях казал, какво щеше да направиш? Щеше да хукнеш да я гасиш ли? И бездруго пожарникарите те изпревариха.
— А вие как успяхте да изскочите от колата?
— С дълъг скок, приятелю. На младини човек трябва да спортува, а не да тича по жени.
— Значи сте спортували?
— Откровено казано, не много активно — призна Турецки. — Може би само като студент.
— Е, независимо от всичко ние свършихме добра работа — заключи Денис. — Ето ви хонорара — и подаде на Турецки дебел плик.
Турецки го отвори — вътре зеленееше цяла пачка стодоларови банкноти.
— Не си ли ми дал прекалено много?
— Според уговорката ни. По стотарка на ден. Плюс трийсет процента премия, каквото получават всичките ми служители, включително и аз. Смятам, че сме ги спечелили с честен труд. Дали по този повод да не отидем да хапнем някъде? Например да обядваме в ресторанта на журналистите.