Въпрос: Докато пътувахте, разбрахте ли, че става нещо необичайно?
Отговор: Отначало реших, че ме връщат в Ленинград за ново дело, да ми лепнат още няколко години.
Въпрос: Според вас по какви обвинения можеха да увеличат срока на наказанието ви?
Отговор: В лагера не намирах за необходимо да крия възгледите си, че съм против съществуващия режим.
Въпрос: Кога разбрахте, че не ви водят за преразглеждане на делото?
Отговор: Когато излетяхме от Москва. Усетих го от промяната, която настъпи в отношението към мен у придружаващите ме войници. В очите им аз се превръщах от един жалък затворник в чужденец. Преди да се приземим във Франкфурт, те вече ми говореха на „вие“.
Въпрос: Възнамерявате ли и оттук да продължите борбата си за човешки права в СССР?
Отговор: Не.
Въпрос: Защо?
Отговор: Не виждам никакъв смисъл.
Въпрос: Не вярвате ли, че движението в защита на човешките права в СССР и усилията на световната общественост са в състояние да ускорят падането на комунистическия режим?
Отговор: Не. Той ще рухне едва когато се самоизяде…
Той започва да ми харесва, помисли си Турецки. Да, харесва ми. Казва си го направо: „Аз направих всичко, което можах, а сега вие се самоизяждайте. Ще се заема със собствения си живот. Но никога няма да ви простя, че ме изхвърлихте от родината ми като краставо коте. Ще дойде време, и ще ви пратя сметката за уреждане — Имангда. Вторият Талнах. Нещо повече от Талнах: рудата там може да се добива на повърхността, а не на двукилометрова дълбочина. Поднесох ви на тепсия това апетитно парче, но вие нямахте време. А сега ще намерите. Аз ще прокарам пътища, ще построя град, ще докарам стотици специалисти и нови машини. И ще продавам рудата си на Норилск. Ще диктувам цените. Ето как ще платите за прекъснатата ми кариера, за разрушеното семейство, за осакатения от изгнанието живот. Сметката е пред вас, господа! Ще платите!“
Да, ама и аз ще плащам, помисли си Турецки. И Ирина, Нина, Костя Меркулов, Грязнови. Всички ние. А за какво? Задето всеки поотделно беше против, а всички заедно — „за“. За влизане в партията имаше опашка, записваха се да чакат като за кола. Псувахме Брежнев в кухните си, а не по площадите. И заради бащите си ще плащаме. И заради себе си. А децата, дори внуците ни — ще плащат заради нас. Прав е Никитин. Разбира се, че е прав. Същински полковник!
И така, какво се получава в крайна сметка? Аз, Хари К. Никитин, получавам без никаква конкуренция концесията за разработването на Имангда, после изкупувам на безценица акциите на „Норилски никел“, а накрая изваждам пред смаяната публика чудото: втория Талнах — Имангда. Акциите скачат сто пъти, продавам ги и със спечелените десет милиарда долара построявам град. Ще ми стигнат ли тези пари? Навярно ще ми стигнат.
Но!
Имангда не е просто коз асо, извадено от ръкава. За да се взриви борсата, не е достатъчно само да се каже, че Имангда е втори Талнах. Трябва и да се докаже. И то с много сериозна документация.
А разполагам ли с нея? Би трябвало. Описания на геоложките маршрути, образци от рудата, ако действително съм я намерил, резултати от анализите. Разбира се, предал съм ги в архива на експедицията, бил съм длъжен да го направя. Но сигурно съм си оставил копия от всичко. И сега тези доказателства трябва да са в Петербург, у бившата ми съпруга, или там, където съм живял след развода.
Но тогава защо моят форд е на паркинга във Внуково, а не на Ленинградската гара?
Дали пък моят архив не е изчезнал, докато са ме лашкали по психиатриите и лагерите? Или пък е бил конфискуван с издадените от Самиздат екземпляри от моята книга, а после е бил откаран в „голямата къща“ на „Литейна“? В такъв случай всички документи са загубени завинаги, оттам само дяволът може да ги измъкне.
Следователно трябва да замина за Норилск…
В кухнята влезе Ирина, сънена, с наметнато върху нощницата леко халатче, с бледо лице, което без грим изглеждаше съвсем момичешко. Махна от бузата си падналия черен кичур коса и каза: