— Ама че е задимено, същински лисичарник! Няма ли да поспиш малко? Скоро ще съмне.
— Ще се наспя в самолета.
— Господи! Накъде пак те подкара дяволът?
— Към града, където се намира осмият вход за ада. В Норилск.
4.
Ако Норилск наистина беше осмият вход към ада, в самия град, изглежда, никой не подозираше това. Нямаше никакви външни признаци за подобна зловеща близост, с изключение на надвисналия над кварталите смог, който се виждаше отдалече — поне от петдесет-шейсет километра — през прозорците на електричката, свързваща града с аерогара Аликел. Смогът, невидим в самия град, но доловим по възкиселия привкус в устата, си имаше съвсем материалистично обяснение: металургичните заводи, които се точеха от изток на запад все по-близо към града, го опушваха със сероводородния си дим.
Спътниците на Турецки в електричката, излезли да изпушат с него по една цигара в коридора, му обясниха, че на изток са старите заводи: никеловият, обогатителната фабрика и леярските цехове, чийто строеж е бил започнат още в средата на трийсетте години и е бил продължен и завършен през войната; на запад пък са новите заводи, които изобщо не би трябвало да изпускат толкова много дим, ама на — димят ли, димят.
Едва ли бе останала област от бившия СССР, където Турецки да не беше ходил в командировка: от издъхващия лете от влагата и рояците комари Термез до обсипаната с въглищен прах Воркута, от европейски чистия Брест до стръмните, сякаш изгърбени улици на Владивосток, продухвани от океански бриз. Така че Норилск едва ли можеше да го изненада с нещо. И наистина: град като град, компактен, центърът бе строен по подобие на Санкт Петербург, а крайните квартали бяха пълни с безлични къщи от червени тухли и неодялан камък, с двуетажни тоалетни в дъното на просторните си дворове — както му разказаха, зимно време се натрупвал сняг точно до втория им етаж.
И все пак две неща му направиха впечатление. Първо, нямаше нито едно дърво, само тук-там се виждаше по някой хилав храст, изникнал сред тревните площи с някаква бледа трева, подобна на овес. Всъщност това наистина беше овес. Второто беше слънцето, което изобщо не залязваше. В полунощ норилското слънце се извисяваше над Двореца на културата — Концертната зала в края на късия централен булевард, наречен, естествено, „Ленински проспект“, позлатяваше със студената си светлина покривите и прозорците на сградите, удължаваше сенките на хората по булеварда, след което започваше новата си обиколка по небето.
Такъв беше полярният ден. А каква ли беше полярната нощ?
Изглежда, всички в Норилск бяха побъркани на тема стайни растения. Във фоайето и по коридорите на новия уютен хотел човек нямаше къде да се обърне от фикуси, кактуси и кичести китайски рози, през витрините на магазините и ресторантите се виждаха буйни водопади от аспарагус, виещ се бръшлян и най-различни други декоративни растения. Със зеленина беше украсен и малкият вестибюл на Норилската комплексна геологопроучвателна експедиция, която се помещаваше в една тухлена сграда в промишления район — на двайсет минути път с автобус от центъра на града.
Началникът на НКГПЕ Андрей Павлович Шчукин, на когото Турецки се бе обадил предишната вечер, за да си уговорят среща, го чакаше в кабинета си, чийто прозорец гледаше към малък кръгъл площад. В центъра му се издигаше някакъв паметник, а на отсрещната страна пред висока административна сграда бяха паркирани няколко волги и един дълъг черен ЗИЛ.
Някога, много отдавна, един познат журналист — стара лисица в занаята — бе дал на Турецки полезен съвет, от който по-късно той често и почти винаги успешно се възползваше: „Ако искаш да предразположиш човека, при когото си отишъл по работа, никога не подхващай веднага деловия разговор. Ако в стаята или кабинета му виси картина, попитай го за нея. Видиш ли на масата или на бюрото книга, поинтересувай се каква е, дали му харесва. Изобщо говори, за каквото ти хрумне, но не започвай с работата…“
По стените в кабинета на началника на експедицията нямаше картини, само някакви схеми и графики, не съгледа и книга на бюрото му. Ето защо, след като се здрависаха, Турецки кимна към прозореца и попита:
— Какво е това отсреща?
— Административната сграда на концерна „Норилски никел“.
— Аха, може да се наложи да поискам среща с генералния директор.