По суховатото лице на Шчукин се мярна усмивка.
— Ще ви бъде по-трудно, отколкото с мен. Графикът му е запълнен по минути за две седмици напред.
— А паметникът на кого е?
— На Аврамий Павлович Завенягин. Смята се за основател на завода и града. Личност с драматична съдба. Бил е директор на Магнитка, после първи заместник на Орджоникидзе, но не успял да се издигне в службата, защото Орджоникидзе скоро умрял. Или е бил застрелян, както разправят. С една дума, Сталин казал: „Не издържа пламенното сърце на нашия скъп Серго.“ А Завенягин е бил човек на Орджоникидзе и изпаднал в немилост, по някаква случайност не бил арестуван и застрелян. Изпратили го за началник на строежите в Норилск. Предшественикът му бил разстрелян за провалени срокове, същата участ очаквала и Завенягин, но той се справил със задачата. Съумял да ускори хода на строежа и преди войната били изкарани първите товари никел. А никелът е бил страшно необходим за направата на танкови брони. По същото време някакъв английски вестник писал, че Завенягин е най-големият специалист по използването на робски труд в Сибир. Сталин го върнал в Москва и го назначил за заместник на Берия по строителството. По-късно пък работил над атомната бомба с Курчатов, бил е заместник-председател на Министерския съвет… Но вие сигурно не се интересувате от историята на Норилск?
— Не, по-скоро от сегашното състояние — съгласи се Турецки. — И най-вече от Имангда.
Шчукин се оживи:
— Какво по-точно? Аз съм работил там. През април седемдесет и първа година. Това беше първият ми полеви сезон в Норилск. Тъкмо бе организирана хидрогеохимическата група, на Имангда установявахме състоянието на находището. Как да ви го обясня по-разбрано? Пробивахме леда, вземахме проби от водата на различни езера, правехме анализ и по съдържанието на микроелементи в състава преценявахме вероятността водата да е в допир с рудни пластове. Този метод не е много точен, но отнема по-малко време и е по-евтин от другите. Така че ние го използвахме на Имангда.
— Случайно да познавате Никитин?
— Разбира се. И то много добре. Работеше в моята група. Познавам и Олга, жена му. Аз лично ги ожених.
— Как така? — зачуди се Турецки.
— Ами имаме едно мъдро книжле — „Инструкции за провеждането на геологопроучвателните работи“. В него пише: „При теренните проучвания в отдалечени или слабо населени райони ръководителят на геоложката група трябва да е готов, когато се наложи, лично да разрешава не само административно-стопанските, но и етичните, правните и други възникнали въпроси.“ При тези условия началникът на групата е като капитан на далечно плаване. Има право да легализира завещания, да заверява пълномощни, да издава свидетелства за раждане, дори да регистрира бракове.
— И те защо решиха да се женят в тундрата? Просто от някаква ексцентричност, така ли?
— Не. Появи се извънредна ситуация. Получихме заповед да се преместим в друг район, а Никитин трябваше да остане в Имангда. Той беше, както сега казват, вътре в нещата, опитваше се да докаже, че Имангда е по-богата от Талнах. Началник на експедицията по онова време беше Владимир Семьонович Смирнов. Той разреши на Никитин да остане и Олга се съгласи да му прави компания. Но по това време съществуваше една забрана — мъж и жена можеха да работят заедно само ако са съпрузи. И така те решиха да сключат брак.
— Излиза, че е било брак по сметка?
— Не, беше по любов — поне от нейна страна. Тя си е издействала и практиката в Норилск, за да бъде с него. По-късно, когато се върнаха в града, им издадоха нормален акт за граждански брак. Роди се дъщеря им. После заминаха в Ленинград. Не знам дали бракът им е бил щастлив.
— Развели са се. През седемдесет и шеста.
— Така ли? Жалко. Добро момиче беше — предана, безстрашна. Дори му завиждах за нея. Но какво да се прави, явно на тоя брак не му е било писано да просъществува.
— Какво представляваше Никитин? Що за човек беше?
— Защо казвате „беше“?
— Имах предвид какъв е бил на младини — уточни Турецки.
Шчукин се замисли. Стана от креслото, приближи се до прозореца и постоя известно време мълчаливо, загледан разсеяно в площада, къпан от струите на внезапно рукналия дъжд. В това време Турецки го наблюдаваше внимателно — висок и сух, със стегната фигура, в плетен пуловер от дебела вълна, които преди трийсет години излязоха на мода благодарение на Хемингуей.
— Той беше фанатик. А Имангда беше неговата фикс-идея. Не знам как го е завладяла. Може би по време на практиката, когато работеше с архивите на експедицията. По онова време Имангда беше отдавна замразен проект, дори никой не си спомняше за него. Пък и имаше ли смисъл? След осемнайсет сондажа на голяма дълбочина нищо не подсказваше наличието на богата рудна жила. А Никитин се опитваше да докаже, че не е сондирано на правилните места. Упоритостта и силната му вяра бяха достойни за някоя благородна кауза, но за него всички, които не споделяха мнението му, бяха изостанали консерватори, кариеристи, некадърници. С една дума, врагове.