— Бил е демагог?
— В никакъв случай. Демагогът само приказва. А Никитин, трябва да му се признае, работеше. Четири сезона изкара на Имангда. На ден изминаваше по шейсет-седемдесет километра. Това е твърде много. По сипеи, блата, мочурища. Той сам свърши огромна работа, за която би бил нужен отряд от най-малко десет души. Това не може да се нарече демагогия. Никитин имаше една-единствена възможност да докаже, че е прав — да намери излаза на рудната жила на повърхността.
— И го намерил, нали? — подсказа Турецки.
— Във всеки случай представи образци от рудата. Според заключенията от анализите бяха напълно идентични с тази в Талнах.
— Но всъщност би трябвало да е така, щом Имангда и Талнах са едно рудно тяло, нали?
— Че е така, така е. Но когато човек е толкова силно вярващ и озлобен към останалите, дори най-разумните му доводи се приемат с резерви.
— Мислите ли, че може да е прибягнал до някаква подмяна, фалшификация?
— Едва ли. Но имаше и такива мнения.
— Вие не подкрепихте ли Никитин?
— Той не ме потърси за съдействие. Пък и по онова време аз бях началник на стационарната група в Месояха, това е на триста километра от града, сондирахме за газ. Радвахме се, ако ни се удаде възможност веднъж месечно да отскочим до Норилск за два-три дни. Така че за всичко това научих от слуховете, откъслечно. Но във всеки случай проучвателните сондажи в Имангда не бяха подновени.
— А Никитин как реагира?
— Амбицира се, сякаш подлудя. Взе да пише писма. Обвиняваше градския комитет на партията, директора на завода, началника на експедицията Смирнов. А после и съветската власт като цяло. Работата дори стигна до съд.
— Но не са го съдили — вмъкна Турецки. — Защо?
— По-добре е да попитате за това Станислав Петрович Ганшин. По онова време той беше градски прокурор. След тая ужасна история го уволниха, няколко години работи като адвокат в юридическата консултация, по-късно го избраха за съдия. Сега е председател на градския съд.
— След като станахте началник на експедицията, не направихте ли опити да се поднови проучването на Имангда?
— На два пъти залагах в годишния план проучвателни сондажи. И двата пъти ги зачеркваха.
— Защо?
— Нямало пари. Било нецелесъобразно. Не му било сега времето.
— Отчетите на Никитин и образците от рудата останаха ли на съхранение в архива на експедицията?
— А как иначе? По този въпрос в онова мъдро книжле специално пише: „Всички скални образци, ядки — това са цилиндрични стълбчета, извадени със сондата — обясни Шчукин, — описания на геоложките маршрути, а също и всички резултати от проучванията, както положителните, така и отрицателните, подлежат на дългосрочно съхранение, така че в бъдеще да има възможност да се прецени натрупаният фактически материал от гледна точка на новите теоретични постановки.“
— Умно — констатира Турецки.
— Елате да идем в архива — каза Шчукин.
Турецки тръгна след него по просторния дълъг коридор. Вратите на много от стаите бяха отворени. Вътре бе задръстено с бюра и шкафове, но нямаше жива душа, а разхвърляните столове и книжа по бюрата създаваха впечатление, че всички служители на експедицията са били спешно евакуирани по тревога.
— Къде са хората? — попита Турецки.
— Почти всички са на експедиция. При нас летният сезон е много кратък, само четири месеца, през които трябва да се свърши цялата работа. Вие съвсем случайно ме заварвате в града. Вчера се върнах от тундрата, а утре отново излитам. През зимата пък се занимаваме с научната работа, лабораторната обработка на данните и се бутаме тук едва ли не като сардели.
В просторното приземие зад дървен плот като в библиотека седеше млада жена, наметната с кожухче, и четеше книга. Зад гърба й имаше няколко редици високи до тавана дълги метални стелажи, претъпкани с папки.