— Намери ми отчетите на Никитин — обърна се към нея Шчукин. — За седемдесет и четвърта година. Имангда.
— Няма ги на мястото им — отвърна тя.
— Как така да ги няма? — изненада се Шчукин.
— Ами така. Няма ги и толкоз.
— А ти откъде знаеш? Дори не отиде да погледнеш.
— Вчера ги потърсих. Обади се някакъв мъж и пита за тях.
— Кой е той, представи ли се? — заинтересува се Турецки.
— Сега ще ви кажа, записах му името. Ето го — Погодин. От Министерството на цветната металургия. Началник на някакъв отдел.
— Познавате ли го? — обърна се Турецки към Шчукин.
— За първи път го чувам. Но къде може да са се дянали отчетите? Сигурно някой ги е взел и не ги е върнал, а? Я провери в регистъра.
— Вече го направих. — Жената разтвори дебела деловодна книга и посочи с пръст: — Ето, вижте. Имангда, Никитин, септември седемдесет и четвърта година. А до него пише: „Иззето като веществено доказателство по наказателното дело срещу И. К. Никитин.“
— И не са ги върнали?
— Нищо не е отбелязано. Образците от рудата са на мястото си.
Шчукин се намръщи.
— Каква е тая работа?! Никак не ми харесва.
— Аз какво съм виновна? През оная година съм била дете, тогава тръгнах на училище.
— Не говоря за теб, а изобщо. Тези документи са на строг отчет!
— Може би са останали в архива на градския съд? — предположи Турецки.
— И аз така казах на тоя Погодин. Че най-вероятно са там.
— Казала си на един непознат човек, че наши секретни документи се намират в градския съд? Поне да ме беше попитала!
— Вас ви нямаше, пристигнахте чак вечерта.
— Но има главен инженер, главен диспечер.
— Ама човекът само се обади по телефона. Ако беше дошъл лично, естествено, че щях да го изпратя за разрешение. Той просто попита — аз му отговорих.
— Отиваме при Ганшин! — решително обяви Шчукин.
Сякаш по някаква стародавна традиция из цяла Русия за съдилища се определят най-старите, неудобни, с десетки години неподдържани сгради. Норилск не правеше изключение — и тук градският съд се намираше в стара, олющена триетажна постройка с мръсни коридори и проскърцващ дъсчен под. Пред вратите имаше по няколко реда кресла, съединени едно с друго, вероятно бракувани от някое кино. Само приемната и кабинетът на председателя бяха наскоро ремонтирани, стените бяха облепени със светли тапети, а таваните — белосани.
Ганшин беше около шейсетгодишен мършав мъж, сякаш изсушен от дългогодишното си служене на Темида в Заполярието, но зад очилата с тънки златни рамки погледът му беше жив и проницателен, а слабото лице изглеждаше приветливо и доброжелателно.
Шчукин представи госта си на съдията така, както му се беше представил самият той:
— Сътрудник на „Нова Русия“.
И за момента това отговаряше на чистата истина: преди да замине, Турецки отиде в редакцията и получи командировъчна заповед. Най-напред главният редактор изохка и се хвана за главата, като пресметна колко пари ще струва на редакцията, но Саша го успокои, че заповедта му трябва, за да си извади по-бързо пропуск за граничната зона, а билетите и всички останали разноски ще бъдат поети от друга организация. Главният редактор не попита коя точно е тази организация, а и Турецки избягна да се впуска в подробности.
— „Нова Русия“ ли? — възкликна Ганшин. — Получавам го. Сериозен вестник. Но май не си спомням да съм срещал някъде името ви.
— Пиша под псевдоним — Александров.
— А, знам го. В такъв случай съм чел ваши статии. Юрист ли сте?
— Да.
— Личи си.
— Станислав Петрович, вижте какъв проблем ни доведе при вас — започна да обяснява Шчукин. — По време на следствието по делото на Никитин от нашите архиви са иззети неговите отчети за работата му в Имангда. Помните ли това дело? Имаше и статия в „Заполярна правда“, озаглавена — „Под маската на борци за правдата“?
— Как не, разбира се, че го помня.
— Та проблемът е, че като са иззети, после не са върнати.
— Не може да бъде. Сега ще проверим.
Той извика секретарката и я помоли да му донесе от архива делото на Миронов.
— Защо на Миронов? — не разбра Турецки.
Ганшин обясни:
— Тогава в едно производство бяха обединени три дела: на Миронов, на Никитин и на още един, не му помня името. Бяха подведени под един член — седемдесети, за антисъветска агитация и пропаганда. По онова време ситуацията беше много сложна. Рудниците в Талнах започнаха да пускат суровина, но заводите още не бяха готови за нея. И се наложи режим на извънреден труд, бригади, съботници, а с това, както винаги, се появиха аварии и производствени злополуки. Работниците взеха да се бунтуват. Разбира се, до стачки не можеше да се стигне. Администрацията започна да уволнява по-шумните недоволници. Те бяха подвеждани под съдебна отговорност. Върху съдиите се оказваше особено силен натиск от градския комитет на партията и от най-различните други началства. Съдиите отказваха да възстановяват на работа уволнените. Тръгнаха касационни жалби. Тогава се появиха такива като Миронов, нелегални адвокати. Взеха да пишат жалбите на другите и заводът беше принуден да връща на работа уволнените. И както се изразяваха нашите властимащи, това „изостряше обстановката“. Отгоре заповядаха Миронов да бъде арестуван. Делото беше скалъпено в местното КГБ. Когато се запознах със следствените материали, разбрах, че изобщо не може да става и дума за антисъветска агитация и пропаганда. В най-добрия случай можеше да бъде приложен член сто и трийсети за клевета: разпространяване на безспорно неверни и опозоряващи друго лице измислици. А още по-точно — член седми от Гражданския кодекс — защита на личното достойнство и чест.