— На какви основания бе заведено делото? — попита Турецки.
— Материалите на обвинението включваха жалби до ЦК, до Брежнев. Миронов беше писал дори до ООН, че тук се разпореждат „варвари на двайсетия век, които изтребват собствения си народ“. Никитин беше по-сдържан в квалификациите — „престъпници“.
— Престъпници ли? Защо?
— Смяташе, че средствата трябва да бъдат инвестирани в Имангда, а не за строежа на талнахските рудници. А там отиваха десетки, ако не и стотици милиони рубли. От старите, истинските рубли. Той наричаше това престъпление.
— И как приключи всичко?
— Предложих делото да се преквалифицира в дело от частен характер. При това положение в съда като ищци трябваше да се явят оскърбените: първият секретар на градския комитет на партията и генералният директор на завода. Те, естествено, отказаха.
— Защо?
Ганшин се усмихна презрително:
— Че на кого му е притрябвало да спрягат името му в открит съдебен процес? А имаше и доста основания за твърденията на Миронов. Наистина, що се отнася до Имангда, въпросът все още стоеше открит, но положението в цеховете на завода не будеше никакво съмнение. Всички знаеха прекрасно какво става там.
— И делото беше прекратено, така ли? — попита Турецки.
— Няма ищци — няма дело.
— А вие бяхте ли наясно какви последици ви заплашват?
— Обясниха ми.
— И все пак се решихте?
— Виждате ли, Александър Борисович… Сигурно знаете историята на града?
— В общи линии.
— Достатъчно е, за да ме разберете. Някак не ми харесваше перспективата да вляза в новата история на Норилск като прокурор, върху чиято съвест ще тежи първият политически процес в една от столиците на ГУЛАГ.
— Но навярно при другите прокурори е имало такива процеси?
— Нито един.
— Точно така, нито един — потвърди Шчукин.
— Повлиял е създаденият от вас прецедент?
— Може би… В известна степен… Не знам.
На вратата се почука и в кабинета влезе завеждащата архива — възрастна жена с побеляла коса и квадратни очила със силен диоптър и сложи пред Ганшин папката с углавното дело. Той я разтвори, прелисти набързо документите вътре и учудено вдигна вежди:
— А къде е приложението? В описа пише: „вж. приложение № 12“. А тук се намира единайсет и веднага следва тринайсет. Дванайсето приложение го няма.
— Как да го няма? — стъписа се архиварката. — Вчера ги проверих. Когато ги давах за преглед…
— На кого?
— Идва един мъж. От Москва, от ФСС.
— Как се казва?
— Погодин.
— От ФСС, или от Министерството на цветната металургия? — попита Турецки.
— От ФСС. Поисках му документите. Той ми показа служебната си карта. И в нея пишеше: ФСС, полковник Алексей Сергеевич Погодин. Записах името му в регистрационната книга.
— Защо дадохте делото без мое разрешение?
— Но, Станислав Петрович… вие бяхте на процес. А и на делото няма печат „секретно“. По принцип всеки гражданин има право да се запознае със съдържанието му. Още повече пък от ФСС…