— Вземал ли го е със себе си? — отново се намеси Турецки.
— Не, как така ще му го дам!? Чете го в стаята при архива, стоя към час и половина. После ми го донесе, благодари и си отиде. Аз върнах папката на мястото й.
— И не проверихте дали всички документи са вътре?
— Не, не проверих. Дори през ум не можеше да ми мине… На кого са притрябвали? Документи отпреди двайсет и няколко години.
— А ето че са притрябвали на някого — отбеляза Ганшин.
— Ако обичате, опишете ми този мъж — помоли Турецки.
— Амии… около четиридесет и пет годишен, доста висок, не е пълен. Беше облечен с дълго черно кожено палто, с шапка, хубав тъмносин костюм, вратовръзка… Брюнет, с тънки черни мустачки.
— Прошарен ли е?
— Не, косата му беше съвсем черна.
— Загорял от слънцето?
— Май не. Леко мургав по рождение…
— Не спомена ли къде е отседнал?
— В хотел „Норилск“.
— Вие ли го попитахте?
— Не, случайно стана дума в разговора…
Ганшин вдигна слушалката и набра някакъв номер.
— Ало, хотелът ли е? Моля, бихте ли проверили дали имате гост от Москва на име Алексей Сергеевич Погодин? Да, ще почакам… В коя?… Такаа. А кога?… Благодаря ви. — Той затвори телефона. — Преспал е там. Командировъчното му е издадено от Министерството на цветната металургия. Снощи е отпътувал с вечерния полет.
— Какво да правя сега, Станислав Петрович? — разтревожено попита завеждащата архива.
— Ще напишете подробно обяснение за случая.
Жената въздъхна и излезе.
Председателят на съда се обърна към Турецки:
— Какво значи всичко това?
— Мен ли питате? — удиви се той.
— Тогава ще ви поставя въпроса по друг начин: защо се интересувате точно от това дело?
Турецки му показа изрезката от „Икономически вестник“. Ганшин я прочете и я даде на Шчукин. Той също я прочете, върна я на Турецки и попита:
— Кой е този анонимен чуждестранен инвеститор?
Турецки отговори:
— Никитин.
5.
Полковник Погодин от ФСС… Хари К. Никитин — „същински полковник“… По ранг и аз съм полковник… Не се ли събрахме много полковници?
Шчукин предложи на Турецки да отидат заедно при бившия началник на норилската експедиция Владимир Семьонович Смирнов, но Турецки деликатно отказа: чувстваше, че ще е по-добре да поговори със Смирнов на четири очи.
И не се излъга.
Още щом се озова в малкия вестибюл, украсен с аспарагуси и саксии с цветя като всички къщи в Норилск и понечи да покаже на домакина журналистическата си карта, той го спря с леко движение на бледата си старческа ръка:
— Няма нужда. Знам кой сте. От Москва ми се обади Барух Соломонович Николски. С него сме стари приятели. Но може би сега се представяте като журналист, а не като следовател?
— И аз не знам като какъв съм тук — призна Турецки. — В края на краищата в известен смисъл журналистът също е следовател. Но не ми се иска в града да се разбере за пристигането на следовател от Главна прокуратура.
— Защо?
— Да не се привлича ненужно внимание към делото.
— Разумно. Съблечете се и заповядайте в гостната. Сам съм, жена ми отиде на пазар, затова не ви предлагам и обяд. Чай? Кафе? Или нещо по-силно? Имам хубав коняк.
— А вие ще пиете ли?
— Не, в тоя живот вече съм си изпил дажбата.
— Тогава и за мен няма нужда, благодаря.
Очевидно Смирнов минаваше седемдесетте, но се държеше, вървеше изправен, без старческа прегърбеност. Беше старателно и спретнато облечен: чиста риза под късия домашен халат от синя коприна, подплатен отдолу с хастар на баклавички, с атлазени ревери и колан с пискюли. Той изключи телевизора, посочи на госта един от фотьойлите около ниската масичка и се настани в отсрещния. Повехналото му лице с гладко избръснати бузи и тъмни торбички под очите се стори на Турецки тържествено.
— И така? Ходили сте вече в експедицията…
— Да. При Андрей Павлович Шчукин. Останах с добри впечатления от него.
— Вие също сте му харесали. Той е мой ученик. И приемник.
— После ходихме в градския съд при Ганшин.