— В известно отношение това е загадка за мен.
— Отговорът е съвсем прост. И той се крие в историята на Норилск.
— В новата? — попита Турецки.
— Не, изобщо в историята. Като се започне от Завенягин. Запасите на старите норилски рудници трябваше да стигнат за не по-малко от сто години. А стигнаха за трийсет. Защо? Ами защото това не беше добив, а бракониерство. Избираха само богатите залежи, а всичко останало отиваше на боклука. Не обвинявам Завенягин, той не е имал друг изход. Трябвало е да докаже на Сталин, че е нужен, че без норилския никел няма да има брони за танковете. И е спасявал не само себе си, но и хилядите норилски лагерници — миньори и металурзи. И ги е спасил. Но бракониерството е продължило след него, продължава и до ден-днешен. Но докато Завенягин е спасявал живота на хората, шефовете след него започнали да спасяват собствените си задници и постове. Вземете например седемдесет и четвърта година. С пълна пара върви прокопаване на изключително дълбоките галерии на норилските рудници. И не щеш ли, изведнъж се появява един никому неизвестен геолог, който заявява, че се хвърлят стотици милиони рубли не където трябва. Какво да му отговориш? Ох, колко си умен, моето момче, присъждаме ти Ленинска награда, а ние тутакси замразяваме Талнах и минаваме на Имангда. Веднага изниква въпросът: а къде сте гледали по-рано? Защо навремето не сте довършили проучването на Имангда, а разсипахте националния бюджет заради Талнах? Разбира се, вече не става дума за човешки живот, а за поста. Но още не се знае човек за какво се държи по-здраво. За мнозина директорският пост е по-важен от живота.
— Да допуснем, че сте прав — съгласи се Турецки. — Но Никитин е имал само предположения, макар и основателни, а вие сте разполагали с безспорни доказателства. Защо мислите, че нямаше да ви обърнат внимание?
— По същите причини. Още незавършили рудник „Комсомолски“, заложиха прокопаването на „Октомврийски“ — най-дълбокия в света. И да замразят всичко това? Пък и ако не успяха да осъдят Никитин, мен за нула време щяха да ме вкарат в затвора.
— Как?
— Ами помислете, по какъв начин според вас съм успял да проведа три сондажа на обща стойност дванайсет милиона рубли и да скрия резултатите?
— Злоупотреба със служебното положение и превишаване на правата?
— Общо взето, да. Неправилно отчислени средства. Същата година бяхме получили три нови сонди. И аз ги изпратих на Имангда уж за полигонни изпитания. Ето защо никой нищо не заподозря. Но естествено без надуване на цифрите нямаше да се справим. Както казвате вие, юристите, нарушения в особено големи размери.
— Е добре, тогава бяха годините на застоя. А сега? Защо не съобщите за Имангда?
— Че какво се е променило? — отговори на въпроса с въпрос Смирнов. — Може би вече няма да ме вкарат в затвора, но… откъде ще се вземат парите за допълнително проучване на Имангда? Бюджетът е празен. Пък и как да бъде поставен въпросът за затваряне на старите рудници? Норилск и бездруго ври и кипи, а ако се разнесе слухът, че хиляди миньори ще останат без работа, направо ще избухне бунт. Не, в случая има само един изход — чуждестранните инвестиции.
— Така ли? Защо тогава казвате, че трябва да спра Никитин? — учуди се Турецки.
— Не да го спирате, а да не допуснете Имангда да бъде купена на безценица. Нека вложи своите милиони, да построи град, да добива евтина руда. Но на истинската й цена, а не на безценица! А истинската цена на Имангда и на „Норилски никел“ не е сто двайсет и четири милиона, а стотици милиарди долари! Извинете… — Смирнов отиде до бюфета, извади шишенце с лекарство и една чашка, отброи няколко капки и ги изпи.
— Проблеми със сърцето ли? — съчувствено попита Турецки.
— Не. Рак на задстомашната жлеза.
— Да извикам „Бърза помощ“?
— Няма нужда… Сега ще ми мине. Вече ме поотпусна… Сигурно искате да знаете къде са въпросните документи?
— Естествено. Но в момента си мисля за друго. Животът често ни поднася огромни изненади. Да вземем например вашата история, вие сте се издигнали като ръководител през най-застойния период и неочаквано правите нещо съвсем безпрецедентно — рискувате всичко: кариерата, работата, свободата си. При това фактически, без да разчитате на успех. Защо?
— Зададохте ми труден въпрос. Защо ли? Бих го формулирал така: за да запазя уважението към самия себе си. Казват, че злото поражда в отговор друго зло. Ами смелата постъпка, или по-просто казано, честната? Трябва ли да събуди съответен отклик у другите хора?