— Имате предвид позицията на Никитин?
— Не само. По-скоро позицията на Станислав Петрович Ганшин. Никитин беше твърде млад, за да си дава сметка за последиците. Но Ганшин прекрасно знаеше на какво се е решил… И ме досрамя. Точно затова при първа възможност поднових сондажите на Имангда. И сложих на душата си този грях.
— Не е грях, Владимир Семьонович, а постъпка, с която може да се гордеете. Истински подвиг.
Смирнов леко се усмихна.
— Благодаря ви, че го казвате, дори ако не мислите така.
— Не, наистина го мисля — възрази Турецки. — Документите, разбира се, не сте ги предали в експедицията, нали?
— Е, не бях чак толкова безразсъден, че сам да надяна примката на шията си.
— Унищожихте ли ги?
— Ето на, виждате ли: ту казвате подвиг, ту ме обвинявате в най-долна подлост. Как може един геолог да унищожи резултатите от проучванията си? Все едно майка да убие рожбата си. На твърде висока цена се постигат тези резултати. Не, дадох ги на съхранение на един много сигурен човек.
— На кого?
— В Норилск живееше Тимофей Евсеевич Гармаш. Много интересен човек. Дребничък, плешив, с будьоновски мустаци. Фактически без образование, работеше в някаква автобаза като художник-оформител. Беше маниак на тема норилска история. Събираше всичко: най-незначителните факти, споменати във вестниците и книгите, ровеше се в архивите на завода и геоложките експедиции, записваше спомени на старите жители в града. Съставяше каталог с азбучен и предметен показалец. Имаше две дъщери, а след тях му се родиха още две близначки. Дадоха му четиристайно жилище, в две от стаите живееше цялото семейство, а в другите две беше разположил картотеката. В един момент за него чуха от телевизията и му дадоха да води някакво съботно предаване: „Страници от историята“, хората започнаха да го наричат „нашият архивар“. По-късно му издействаха някаква деловодителска длъжност в Дома на техниката. Тогава вече той направо се развихри. Архивът му заемаше две зали. И при него взеха да ходят журналисти, историци, учени, чудеха се как по-рано са могли да работят без неговата сбирка. Веднъж с него имахме един комичен инцидент. Свикахме Всесъюзна научна конференция във връзка с шейсетата годишнина от първата експедиция в Норилск през деветнайсета година. И неочаквано при мен идва Гармаш, наежил мустаци. Вие знаете ли, пита, що за експедиция е било това, а? Знам, отговарям, била е изпратена от комисариата по геология. А той ми показва някакъв документ от собствения ни архив. Експедицията е била организирана от комисариата по геология на Омското временно правителство. А начело на това правителство е бил адмирал Колчак. Видях се в чудо, няма какво да правим, гостите вече пристигаха. Наложи се да променим названието на конференцията: „Във връзка с шейсетата годишнина от започване на системните изследвания на Таймир“. Слава богу, мина. Иначе можеше да си изкараме по някое строго мъмрене. Та именно на него дадох документите…
— Той още ли живее в Норилск?
— Не. Преди четири-пет години се пресели със семейството си в Твер, купи си там къщичка.
— И е откарал архивите?
— Какво говорите! Не биха му стигнали и два камиона. Остави ги тук. Взе си само най-ценното, включително моите документи, знаеше колко са важни. Уговорихме се, ако чуе, че съм умрял, веднага да ги изпрати в архива на експедицията.
— В такъв случай защо не ги е оставил в Норилск, сред другите документи?
— Страхуваше се, че след неговото заминаване архивът ще бъде разпилян или оставен да изгние в някое мазе.
— Разпиля ли се?
— Не, колкото и странно да изглежда. Старателно го съхраняват, дори назначиха трима научни сътрудници.
— Имате ли адреса му?
— Да. Трябва да е тук някъде. За Нова година си изпращаме картички. Момент… — Смирнов прелисти няколко страници от телефонния бележник и намери адреса: — Ето го. Твер, ул. „Заречна“, петдесет и четири. Самостоятелна къща. Нещо не е наред ли?
— Да. Този полковник от ФСС идва ли при вас?
— Не. Ако не е свързан с Никитин, няма как да разбере, че има такава документация. В противен случай трябва да знае, че тя е у Гармаш.
— А Никитин откъде знае, че е у Гармаш?
— Аз му казах.
— Кога? Преди да напусне Ленинград?
— През седемдесет и четвърта и аз самият още не знаех, че ще извърша сондажите. Не, през пролетта на осемдесет и седма. Тогава се състоя международен научно-практически симпозиум във Ванкувър, Канада. Случайно попаднах в състава на делегацията. Вероятно са ме включили, защото симпозиумът беше за усвояването на задполярните и арктическите райони. По това време Никитин беше началник на някаква полярна геоложка група в Канада. Така че там се срещнахме.