И това така наречено свидетелство, което същевременно имаше някаква респектираща убедителност, беше заверено с тлъст виолетов печат.
Администраторката, втренчила поглед в триъгълния печат, напразно се опитваше да открие някаква опора в богатия си житейски опит, а младият мъж, сякаш спомнил си нещо неприятно, но необходимо, посегна към телефона (жената потръпна, когато видя върху бялата пластмаса на слушалката ръката му, потъмняла от натрупалата се в кожата мръсотия) и набра някакъв номер.
— Обажда се Никитин. Свържете ме с началника на експедицията. — Той почака, мръщейки се от досада. В слушалката нещо прещрака и младежът повтори: — Обажда се Никитин. Ние сме в града… — Замълча. — Да, завършихме… Не, с велосипед. Разбира се, че пеша. — Пак помълча. — Може и да сте прав, но аз все още не съм сигурен. Кажете в счетоводството да ни донесат парите. Заплатите и теренните. Колкото и да е, няма значение. В хотела сме. Номерът на стаята ли? Момент! — Той погледна настоятелно жената на рецепцията.
— Триста двайсет и първа — сепната от неговия поглед побърза да отговори тя, макар че нямаше намерение да дава стаята с две легла, баня и телефон, още по-малко пък на тях, защото я беше предвидила за някакви писатели от Москва.
— Триста двайсет и първа — повтори той и затвори телефона.
Девойката не бе проронила нито дума, само отегчено позавъртя глава, за да измъкне брадичката си от високата яка на пуловера.
Администраторката, както често се случва с изпаднали в затруднение хора, вече не мислеше дали решението й е правилно, а как да го реализира. Но те двамата не можеха да отседнат в мъжкото общежитие, нали? Докато оформяше настаняването им, тя пресметна, че отначало щеше да настани писателите в тройката на втория етаж, освободена тази сутрин от двамата снабдители, заминали със самолет за Красноярск, а после щеше да ги премести в двойката на четвъртия етаж, след като си тръгнеха специалистите от ленинградския „Дипроникел“2. Нищо нямаше да им стане, ще преживеят някак. Пък и не се знаеше що за писатели са, а тези…
Не че администраторката знаеше нещо за двамата младежи, но те поне със сигурност бяха свои хора, свързани с града, на който и тя служеше с отговорната си и нелека работа. Дори лично ги изпрати до етажа, а след половин час, когато пристигна камионът на геолозите, отново се качи при тях с куриерката, младо заспало момиче, което не помнеше на кого от хотела трябва да предаде парите.
Двамата, изглежда, не се бяха помръдвали от местата си, откакто бяха влезли. Девойката се бе отпуснала уморено в един фотьойл, разкошната й черна коса, отдавна немита и загубила блясък, се бе разпръснала по облегалката. Младежът седеше прегърбен на стола, с разкопчана ватенка, подпрял ръце на коленете си като някакъв старец.
След като изпрати донеслото парите момиче, администраторката се позабави в коридора пред вратата и дочу някакво движение в стаята, а после гласа на девойката — малко сипкав и напрегнат:
— Ето че се върнахме… Игор…
Администраторката се върна на рецепцията и още веднъж внимателно прочете анкетните карти, които бяха попълнили.
Той беше на двайсет и пет години, а тя — на двайсет и три.
В графата „цел на пристигането в града“ и на двете места пишеше: „Постоянно пребиваване“.
Датата на настаняването в хотела: 12 септември 1971 година.
Двайсет и пет години по-късно, през втората половина на юли 1996 година, две седмици след като старши следователят от Главна прокуратура на Русия А. Б. Турецки бе изпратен в отпуска, на Шереметиево-2 със самолет от Франкфурт на Майн пристигна американският гражданин от руски произход Игор Константинович Никитин (на английски — Хари К. Никитин), петдесетгодишен, родом от Ленинград, инженер-геолог, ръководител на най-голямата геологопроучвателна експедиция в Южноафриканската република, която търсеше мед, никел и други цветни метали в обширните земи на север от Претория.