— И колко време пътува корабът?
— Около шест денонощия.
Май го загазих, помисли си Турецки. Пообиколи из аерогарата, намери будките с телефонни автомати, но нито един от тях не беше междуградски. Можеше да се обади само в Норилск, но не виждаше на кого и защо. Влезе в пощенската служба, мислеше да предупреди Ирина и Денис Грязнов за непредвиденото закъснение с телеграма, но и тук удари на камък: работното време бе приключило и гишетата бяха затворени.
Не му оставаше нищо друго, освен да се примири с положението.
Намери си място на пода при едно от гишетата и седна, сложи сака до себе си върху мраморните плочи, като извади папката с документи за работата, за да не се измачкат, прегъна колене и облегна гръб на дървената стена на гишето. Затвори очи. Разбира се, най-добре беше да подремне, така времето щеше да мине по-бързо. Но това беше абсолютно невъзможно — наоколо цареше голяма врява, хората сновяха напред-назад непрекъснато, от време на време се включваха високоговорителите и писклив женски глас съобщаваше за поредното двучасово забавяне на полетите „във връзка с непристигането на самолетите“.
Едва след час и половина-два, Турецки успя да изпадне в някакво тъпо безразличие и да се унесе в лека дрямка. В главата му прелитаха разкъсани спомени за срещите и разговорите от изминалия ден, като тъмна сянка зад тях се мяркаше онзи дяволски полковник от министерството… Впрочем какви полковници можеше да има в Министерството на цветната металургия? А зад всички тези смътни видения се изправяше синият форд на Никитин на паркинга на Внуковската аерогара…
Погодин, довереният човек на Никитин. Дотолкова доверен, че аз, Хари К. Никитин, му възлагам да отиде в Норилск и да вземе документацията, която струва десет милиарда долара. Самият аз не мога да пътувам — имам американски паспорт… Всъщност дали аз, Турецки, бих поверил подобна задача на някого от моите приятели? На Слава Грязнов например? Или на Костя Меркулов? А на Денис? На Денис едва ли — твърде млад е. А Погодин не е млад…
„Изглежда по-млад от своите петдесет…“ Така каза Дорофеев за Никитин. А оная жена от градския съд какво каза за Погодин? „Около четиридесет и пет годишен… висок… с черна коса и черни мустачки…“ Двамата са почти връстници. Може би приятели. Най-вероятно — приятели. И то много близки.
Но за какъв дявол фордът се е озовал във Внуково?
— Уважаеми дами и господа, моля за внимание. Норилското летище ще бъде затворено приблизително до четири часа сутринта местно време. Самолетът Москва — Норилск все така се намира в Хатанга. А самолетът Красноярск — Норилск очаква разрешение да излети от Красноярск. Синоптиците съобщават, че скоростта на вятъра намалява… Благодаря за вниманието.
Турецки скочи.
— Що рипаш бе, човече? Спи си — зачуди се съседът му. — Други работи съобщиха, не ни викат още.
Но Турецки сякаш не го чу. Като се препъваше в куфари, чанти, пакети и се блъскаше в хората насреща, той изскочи от аерогарата и отвори вратата на една жигула от таксиметровите коли, чакащи пред входа.
— В града! Бързо!
— Сто и петдесет хиляди — обяви шофьорът.
— Какво?
— Е, не долари де. Рубли.
— Карай!
След около час, когато вече минаха прелеза в началото на града, който удивително напомняше за прелеза при влизането в Москва откъм Внуково, шофьорът попита:
— Накъде?
— Към някое фотоателие, независимо кое — отговори Турецки.
— Фотоателие? В четири сутринта?! До девет всичко е затворено!
— По дяволите! Вярно. А слънцето грее, като ден е… Карай тогава в хотела.
За щастие дежурната на рецепцията не спеше. Когато видя Турецки, тя съчувствено поклати глава:
— Върнахте се, а? И правилно сте постъпили. Вие излязохте така бързо, че не успях да ви предупредя. Нямаше нужда да тръгвате, можехте да си седите в стаята и да се обаждате на летището. Ние отдавна вече си имаме автоматични телефонни услуги: ще ви дадат информация за времето, дори с кой влак на електричката за кой полет да тръгнете. Е, за ония, които нямат телефон в стаята си, е по-трудно, разбира се.
Турецки си спомни претъпканата аерогара и си помисли, че ерата на всеобщата телефонизация очевидно още не е настъпила в Норилск.
— Запазих стаята ви — продължи дежурната. — Четиристотин и дванайсета, нали? Ето ви ключа. Няма нужда да доплащате. При нас стаите се водят от дванайсет до дванайсет. Ако останете до по-късно, тогава ще платите за още един ден. Бюфетът отваря в пет, можете да закусите. А сега вървете да си почивате.