Турецки имаше чувството, че никога през живота си не е чакал толкова дълго, времето се точеше ужасно бавно. Поседя в стаята, избръсна се, закуси, а стрелките на часовника като че ли бяха залепнали за циферблата. Пък и никак не му се спеше — напрежението, което го беше обзело в Аликел, не го отпускаше дори за секунда. Опита се да хване някоя програма по телевизията, но на екрана прехвърчаха единствено снежинки. Включи радиоточката — и тя мълчеше. Не му оставаше нищо друго, освен да крачи от прозореца към вратата и да пуши цигара след цигара.
Неочаквано радиоточката се обади:
— Два часа през нощта московско време. Добро утро, другари! Днес е двайсет и шести юли, петък. Температурата в града е плюс седем градуса. Летището все още е затворено. Ще ви предадем последните новини. По всички мини стачната готовност се запазва. В подкрепа на миньорските искания се обявиха пристанищните работници в Дудинка. Според изявлението, дадено пред нашия кореспондент от обединения стачен комитет, в момента се провеждат успешни преговори за общи протестни действия заедно с миньорите от Воркута и Кузбас…
Осем часа. Турецки вече не издържаше да чака в стаята. Облече си шлифера и излезе от хотела. До централния булевард „Ленински проспект“ стигна за десет минути. Още четвърт час мина, докато намери сред магазините и кафенетата витрина с табелка „Бързи снимки“. В осем и половина дойде един младеж с винтяга и отключи фотоателието. Турецки влезе след него.
— Още е затворено — предупреди го младежът. — Майсторът ще дойде в десет.
— А вие какъв сте?
— Лаборант.
— Точно вие ми трябвате.
В миниатюрната приемна Турецки подаде една от цветните снимки на Никитин — тази, на която беше фотографиран в едър план.
— Можете ли да я преснимате в черно-бял вариант?
— Защо? — учуди се лаборантът. — Чудесна цветна снимка.
— За да не изпъква загарът на лицето.
Очевидно досега лаборантът не бе получавал по-нелепа поръчка и с недоумение впери очи в него, очаквайки някакви разяснения. Но Турецки нямаше време за приказки. Извади от портфейла си банкнота от сто хиляди рубли и я сложи върху снимката на Никитин.
— Снимката трябва да е готова след петнайсет минути.
След кратко колебание лаборантът кимна:
— Почакайте тук, седнете.
И изчезна в лабораторията. След четвърт час се появи отново.
— Да я гланцирам ли?
— Няма нужда.
— Ще съхне по-дълго.
— Тогава я гланцирай.
След още пет минути снимката лежеше пред Турецки. Той помоли лаборанта да му даде черен флумастер и се зае за работа. Отначало почерни бялата коса на Никитин. После превърна светлосивото сако в някакво подобие на черно манто. Вратовръзката също направи черна. Какво още? Да, мустачките. Тънки. Прибави и мустачки. После сравни двете снимки. На пръв поглед — двама различни мъже. Май това е всичко.
Турецки стана и се отправи към вратата.
— Може ли… — спря го лаборантът. — Искам да ви попитам нещо. Ще ви върна парите, само ми кажете защо направихте всичко това. Въпросът ще ме измъчва цял живот.
Явно младежът не беше глупак. Турецки покровителствено го потупа по рамото:
— Свиквай с непонятното, моето момче. Човек живее, докато се мъчи над нещо. А когато всичко му стане ясно — тогава идва краят. И забрави за мен. Аз съм просто един обикновен луд…
Затича се към градския съд. Ганшин още не беше дошъл на работа, но завеждащата архива вече беше на мястото си. Като понамести квадратните си очила, тя внимателно разгледа коригираната от Турецки снимка и уверено заяви:
— Да, същият човек е. Погодин.
Дома на техниката. Той също се намираше на „Ленински проспект“, до Двореца на културата.
Вера Фьодоровна:
— Той е. Мустачките му са малко по-различни, но е той, сигурна съм.
Нямаше повече въпроси. Все пак, когато се върна в хотела, Турецки показа снимката и на дежурната:
— Помните ли този ваш гост? Вчера си е заминал.
Тя се усмихна.
— Помня го. И вас няма да ви забравя. Чухте ли, че летището вече е отворено? Тъкмо ще успеете да хванете електричката.
Така се разбърза, че дори забрави да й благодари.
И така, полковниците в разследвания случай станаха с един по-малко.