— Разбирам — каза Клинг.
— Но една жена трябва да има мъже около себе си, господин Клинг. Жените се нуждаят от мъже.
— Разбирам.
— Теодор беше добър човек.
— А дъщеря ви, госпожо Травейл…
— Да?
— Тя в последно време срещаше ли се с мъже?
— Да.
— С кои?
— С няколко.
— Бихте ли ми казали имената им?
— Разбира се. Срещаше се с един мъж на име Артър Кордис. Виждаха се, кажи-речи, през седмица.
— Той оттук ли идваше да я взема?
— Да.
— Знаете ли къде живее?
— Някъде в Изола. Не знам адреса му. Той е касиер в банка.
— С кого още се срещаше?
— С Франк Ейбълсън.
— Колко често се срещаше с него?
— Не много редовно. И двамата не значеха нищо сериозно за нея. Бяха й просто… компаньони Предполагам, че бихте ги нарекли компаньони.
— А той къде живее?
— И той живее в Изола.
— Още с кого се срещаше?
— С едно момче на име Джейми.
— Джейми чий?
— Не знам. С него съм разговаряла само по телефона. Никога не е идвал тук.
— Обаче дъщеря ви се е срещала с него?
— Да. Срещали са се някъде. Не знам защо никога не идваше тук.
— Сигурна ли сте?
— Сигурна съм. Много често я търсеше по телефона. И тя ми е говорила за него. Казваше, че е много мило момче.
— А какви бяха приятелките й, госпожо Травейл?
— О, Ани имаше доста приятелки. Искате ли да ги изброя? Няма ли да е по-лесно да ви дам нейното тефтерче с телефонните номера?
— У вас ли е?
— Да.
— Тогава ще го взема, преди да тръгна.
— Ще ви го дам.
— Така — рече Клинг, като преглеждаше бележките си. — Дайте сега да сверим някои неща. Тя е работила в магазина за спиртни напитки около година, правилно ли съм разбрал?
— Да. Непосредствено след развода работеше другаде. След това отида да работи при господин Фелпс.
— Тя разбираше ли се с него?
— Да. Много мил човек.
— Мил в какъв смисъл?
— Като работодател. Държеше се е любезно с нея.
— Да… — каза Клинг, спомняйки си какво му бе разправил Майер за Фелпс. — Какво разбирате под любезно държане?
— Ани говореше винаги с добри чувства за него. Спомням си освен това, че веднъж, когато беше болна и остана вкъщи, господин Фелпс й изпрати цветя.
— Така ли?
— Да. Дузина червени рози.
— Това не ви ли се вижда малко необичайно?
— Жените обичат цветя — заяви госпожа Травейл. — Пък и Ани беше съвестен работник.
— А преди това къде работеше, госпожо Травейл? Преди магазина за спиртни напитки.
— В мебелен магазин. „Хърмън Додсън“.
— Какво точно вършеше там?
— Беше продавачка.
— А защо напусна?
— Не знам. Никога не сме говорили за това. Май заплатата й се виждаше малка.
— А как бе назначена в магазина за спиртни напитки?
— Не знам. Беше чула от някого.
— Разбирам.
— Имате ли представа кой е извършил това, господин Клинг?
— Не. Още не. Сега сме едва в началото на разследването, госпожо Травейл. Понякога търсенето може да отнеме много време. Вярвам, че ме разбирате.
— Разбирам. Наистина разбирам.
— Бихте ли ми дали телефонния бележник?
— Да. Тя го държеше в стаята, върху масата. Ей сега ще го донеса.
Госпожа Травейл попи размазания грим от очите си и излезе от стаята. Клинг остана да я чака. Когато се отвори входната врата, той машинално се извърна към нея и ръката му леко се придвижи към служебния пистолет 38-и калибър, поставен в кобур под мишницата му. Когато видя кой стои до вратата, ръката му се отпусна.
— Здрасти — каза момиченцето.
— Здрасти, Моника — отговори той с усмивка.
Момиченцето бе озадачено. Имаше яркочервена коса, сплетена на плитки. Беше облечено с карирана пола с презрамки и бяла блузка. Крачетата му бяха стройни, зъбите — хубави, и бе отправило към Клинг поглед, изпълнен с ококорена детска непосредственост.
— Откъде знаеш как се казвам?
— Просто така, знам — отвърна Клинг.
— Баба вкъщи ли е?
— Да. Отиде да донесе нещо от стаята на мама.
— Аз не й казвам „мама“ — сподели Моника. — Баба не обича да й казвам така. Казвам й „майко“.
— А на баба си как казваш? „Стара майко“?
— Само когато може да ме чуе — засмя се Моника. — А ти как се казваш?
— Бърт.
— Ти да не си някой от приятелите на майка ми?
— Не.
— А какъв си?
— Ченге съм.
— Наистина ли? — попита Моника с разширени от почуда очи. — Като ченгетата от „Драгнет“8?
— По-добър от ченгетата от „Драгнет“ — отвърна скромно Клинг.