Пристъпи към леглото. Момчето беше доста по-малко, отколкото беше очаквала. Седемнадесет, пишеше на акуратно попълнения картон, който й подаде Хана. Но изглеждаше най-много на четиринадесет. Леглото му беше оградено от истински лабиринт различни по цвят кабели и тръбички. Едни от тях бяха част от системата над главата му, а други го свързваха с апаратура, известна като „Суан-Ганц“, по името на своите създатели. Тя се състоеше от уред за измерване на налягането в дясното предсърдие и белодробната артерия, показанията му бяха изписани на монитора, прикрепен над главата на момчето. Аби веднага забеляза, че налягането в дясното предсърдие е високо. Това означаваше, че сърцето е твърде слабо и не може да изтласква кръвта по артериите и те се задръстват. До същото заключение можеше да стигне и без помощта на монитора — един поглед върху издутите вени на шията беше напълно достатъчен.
— Пред теб е звездата на отбора по бейзбол на гимназията „Рединг“, но отпреди две години — обади се Вивиан. — Не съм любител на тази игра и не зная какво точно означават тези награди върху шкафчето. Но баща му много се гордее с тях…
— О, това наистина е така — обади се Хана. — Вчера беше тук, носеше топка и бейзболна ръкавица. Почти го изритах от стаята, тъй като възнамеряваше да си поиграят, представяте ли си? — На лицето й се появи усмивка. — Бащата е луд по бейзбола точно като сина си!
— Откога е заболяването? — попита Аби.
— Вече една година не ходи на училище — отвърна Вивиан. — Вирусът го е поразил преди около две… Става въпрос за вирус „Коксаки“3, тип Б… В рамките на шест месеца развива тежка сърдечна недостатъчност. Вече месец е тук и чака трансплантация… — Вивиан млъкна, наведе се над леглото и с усмивка добави: — Нали така, Джош?
Момчето беше отворило очи и ги наблюдаваше така, сякаш бяха увити в гъст облак мъгла. Примигна няколко пъти, после позна Вивиан и се усмихна:
— Здравейте, доктор Чао…
— Виждам нови почетни ленти в музея — рече Вивиан.
— А, тези ли? — изви очи към шкафчето Джош. — Мама ги е изровила отнякъде. Тя е от хората, които не изхвърлят нищо, знаете… В една найлонова торбичка пази дори млечните ми зъби. Представяте ли си?
— Джош, искам да те запозная с доктор Диматео. Тя е хирург практикант при нас…
— Здрасти, Джош — усмихна се Аби.
Момчето не отговори. Изглежда изпитваше известна трудност да я хване на фокус.
— Нали нямаш нищо против един преглед от страна на доктор Диматео? — попита Вивиан.
— Защо?
— Защото скоро ще получиш ново сърце и тогава изобщо няма да имаме шанс да те преглеждаме. Сигурно ще заприличаш на онзи щур Пътен бегач, когото показват по телевизията!
— Също като вас — усмихна се Джош.
Аби пристъпи към леглото. Момчето вече беше вдигнало горнището на пижамата си. Гърдите му бяха бели, без нито едно косъмче. Гърди на малко момче, а не на тийнейджър. Постави ръка върху сърцето и веднага усети учестения пулс. Сякаш под ребрата пърхаше уплашена птичка. Извади стетоскопа и го опря в гърдите на момчето. През цялото време усещаше недоверчивия му поглед. Беше свикнала на такива погледи, още от времето на стажа си в педиатрията. Децата, които лежаха там, отлично знаеха, че всеки нов чифт ръце вероятно ще им донесе и нова порция болка. Когато приключи с прегледа и се изправи, в очите на момчето се появи нескрито облекчение.
— Това ли беше? — попита то.
— Да — кимна Аби и придърпа пижамата обратно. — От кой отбор си, Джош?
— Излишен въпрос!
— Аха, значи от „Червените чорапи“, така ли?
— Татко е записал на видеото всичките им мачове. Едно време ходехме на стадиона заедно… Когато се прибера у дома, ще ги изгледам всичките подред. А това означава три пълни дни само бейзбол!… — Джош напълни дробовете си с богат на кислород въздух от машината, после погледна към тавана и тихо промълви: — Искам да си ида у дома, доктор Чао!
— Знам — кимна Вивиан.
— Искам да си видя стаята… Тя много ми липсва. — Момчето с усилие преглътна, но не успя да предотврати риданието си: — Искам стаята си, това е! Искам да я зърна поне още веднъж!…