И струва ми се, че съм все същият. Това, което изпитвам, винаги съм го изпитвал. Несъмнено моите радости или моите тъги променяха обекта си, но чувствата са останали същите. Бях щастлив или нещастен както сега. Наказваха ме или ми прощаваха. Работех добре. Работех лошо. Зависеше от дните…
Най-далечният ми спомен ли? Имах една гувернантка, тиролка, която се казваше Паула. Но това дори не е спомен: то е споменът от един спомен. Когато бях петгодишен, Паула бе в моето преддверие само една легенда. Години наред около Нова година майка ни казваше: „Има писмо от Паула!“ За нас, децата, това беше голяма радост. Но защо бяхме щастливи? Никой от нас не си спомняше Паула. Тя се бе върнала в своя Тирол. Значи, в своята тиролска къща. Нещо като къщичка-барометър, загубена в снега. И в слънчевите дни Паула се появяваше на вратата, както във всички къщички-барометри10.
— Хубава ли е Паула?
— Очарователна.
— В Тирол времето често ли е хубаво?
— Винаги.
В Тирол времето беше винаги хубаво. Къщичката — барометър избутваше Паула навън, много далеч, на нейната снежна поляна. Когато се научих да пиша, накараха ме да пиша писма на Паула. Аз й казвах: „Мила Паула, много ми е драго, че ви пиша…“ Това беше нещо като молитвите, защото аз не я познавах…
— Сто седемдесет и четири…
— Разбрано. Сто седемдесет и четири.
Прието — сто седемдесет и четири. Ще трябва да се измени епитафията. Странно как животът изведнъж се съсредоточава. Събирах багажа си от спомени. Те никога вече не ще послужат за нищо. Нито на никого. Спомням си една голяма любов. Майка ни казваше: „Паула пише да целунем всички ви заради нея…“ И майка ни целуваше всички заради Паула.
— Паула знае ли, че съм пораснал?
— Разбира се, знае.
Паула знаеше всичко.
— Господин капитан, те стрелят.
Паула, стрелят по мене! Хвърлям поглед към висотомера: шестстотин и петдесет метра. Облаците са на седемстотин метра. Добре. Не мога нищо да сторя. Но под моя облак светът не е черникав, както смятах, че ще бъде: той е син. Това е здрачният час и равнината е синя. Тук-таме вали. Синьо от дъжд…
— Сто седемдесет и осем.
— Разбрано. Сто седемдесет и осем.
Прието — сто седемдесет и осем. Пътят към вечността лъкатуши много… Но колко спокоен ми изглежда тоя път! Светът прилича на овощна градина. Преди малко беше като сух чертеж. Всичко ми изглеждаше нечовешко. Но аз летя ниско, някак като в близък свят. Има уединени дървета или дървета, събрани в малки китки. Срещаш ги. И зелени ниви. И къщи с червени керемиди с човек пред портата. И наоколо хубав пороен син дъжд. В такова време Паула несъмнено бързо би ни прибрала в къщи…
— Сто седемдесет и пет…
Моята епитафия загубва доста много от своето сурово благородство: „Поддържал курс сто седемдесет и два, сто седемдесет и четири, сто седемдесет и осем, сто седемдесет и пет…“ Изглеждам непостоянен човек. Я гледай! Моторът ми кашля! Той изстива. И аз затварям капаците на металната покривка. Добре. Тъй като сега е времето да отворя допълнителния резервоар, дърпам лоста. Нищо ли не съм забравил? Хвърлям бърз поглед към налягането на маслото. Всичко е в ред.
— Почва да става лошо, господин капитан… Чуваш ли, Паула? Почва да става лошо. И все пак не мога да не се учудвам от тая синева на вечерта. Тя е толкова необикновена! Тоя цвят е толкова дълбок. И тия овощни дървета, които минават, сливови дървета може би. Аз влязох в този пейзаж. Край на витрините! Аз съм крадец, скочил през стената. Вървя с големи крачки по мокра люцерна и крада сливи. Паула, това е чудновата война. Тъжна война и цялата синя. Аз съм се малко заблудил. Открих тая странна земя, когато остарявам… О, не, не се страхувам. Само малко е тъжно и това е всичко.
— Карайте лъкатушно, господин капитан!
А това е нова игра, Паула! Натискаш с крак надясно, натискаш с крак наляво и объркваш стрелците. Когато падах, излизаха ми подутини. Ти си ги церила сигурно с компреси от арника. Мене страшно ще ми трябва арника. Нали все пак… чудесна е синевата на вечерта!
Там напред ми бяха хвърлени три различни копия. Три дълги отвесни и блестящи копия. Бразди от светещи куршуми или светещи снаряди от малък калибър. Всичко това златисто. Видях внезапно във вечерната синева как бликва блясъкът на тоя полилей с три клона…
— Господин капитан! Отляво стрелят много силно! Карайте косо!
Натискам с крак.
— А, става още по-сериозно…
Може би…
Става още по-сериозно, ала аз съм в глъбините на нещата. Разполагам с всичките си спомени и с всичките си събрани запаси, и с всичката си обич. Разполагам с детинството си, което се губи в нощта като корен. Аз започнах живота си с тъгата на един спомен… Става още по-сериозно, ала не съзирам в себе си нищо от онова, което мислех, че ще чувствувам, изправен срещу тия остри нападения на падащи звезди.