Аз вярвам, че моята цивилизация нарича, милосърдие жертвата, давана на човека, за да се установи неговото царство. Милосърдието е дар, даван на човека, независимо от посредствеността на отделната личност. То създава човека. Аз ще воювам срещу всеки, който твърди, че моето милосърдие възхвалява посредствеността, който ще отрече човека и ще затвори по тоя начин отделната личност в окончателна посредственост.
Аз ще воювам за човека. Срещу неговите неприятели. Но също тъй и срещу себе си.
XXVIII
Намерих отново другарите. Към полунощ трябваше да се съберем всички, за да получим нареждания. На групата 2/33 й се спи. Пламъкът на буйния огън се превърна в жарава. Групата сякаш още се държи, но това е само илюзия. Хошде сякаш тъжно разпитва своя знаменит хронометър. В ъгъла, облегнал тил на стената, Пенико затваря очи, Гавоал, седнал на масата, с блуждаещ поглед и провесени нозе, е изкривил лице като дете, което ей сега ще заплаче. Азамбр се полюшва над една книга. Единствен бодър е майорът, но той е страхотно блед и с книжа в ръка спори тихо с Желей до една лампа. Всъщност „спори“ е само словесен образ. Майорът говори. Желей клати глава и казва: „Да, разбира се.“ Желей се вкопчва в своето: „Да, разбира се.“ Той все по-уверено се съгласява с всяко изказване на майора, също като човек, който се дави, заловен за шията на плувец. Ако аз бях Алиас, бих казал, без да променя тона си: „Капитан Желей… на разсъмване ще бъдете разстрелян…“ И бих чакал отговора му.
От три дни групата не е спала и сега се крепи като къщичка от карти за игра.
Майорът става, отива до Лакордер и го измъква от един сън, в който Лакордер може би ме бие на шах.
— Лакордер, ще тръгнете призори. Задача — летене ниско до земята.
— Слушам господин майор.
— Ще трябва да спите…
— Да, господин майор.
Лакордер сяда пак. Майорът, който излиза, повлича по стъпките си Желей, така както би дърпал с връв някоя умряла риба. Несъмнено не три дни, но вече има седмица, откак Желей не си е лягал. Също както Алиас, той не само е пилотирал при възложените му военни поръчения, но бе носил на плещите си и отговорността за групата. Човешката издръжливост има граници. Границите на Желей са прехвърлени. И ето че сега те тръгват двамата, плувецът и неговият удавник, да търсят призрачни нареждания.
Везен, който подозира нещо, иде при мене. И Везен също спи прав, като сомнамбул.
— Спиш ли?
— Аз…
Подпрях тила си до облегалото на едно кресло, защото бях намерил едно кресло. Аз също заспивах, но гласът на Везен ме терзае:
— Това ще свърши зле!
Това ще свърши зле… Предварителна забрана… Ще свърши зле…
— Ти спиш!
— Аз…не… кое ще свърши зле?
— Войната.
Гледай ти, какво ново нещо! Аз потъвам отново в съня си. Отговарям неясно:
— … коя война?
— Как „коя война“?
Тоя разговор няма да кара дълго. Ах, Паула, ако за въздушните групи имаше тиролски гувернантки, цялата група 2/33 отдавна щеше да е в леглото!
Майорът влиза като хала:
— Решено. Местим се.
Зад него стои Желей, съвсем събуден. Той ще отложи за утре своите: „Да, разбира се.“ И тая нощ за изтощителния труд той ще изтръгне от себе си запаси, които не е подозирал. А ние ставаме. Казваме: „А!… Добре…“ Какво друго бихме могли да кажем?
Ние няма да кажем нищо. Ще осигурим преместването. Само Лакордер ще чака сутринта, за да изпълни поръчението си. Той ще се приземи направо в новата база, ако се върне от полета.
Утре ние също тъй няма да кажем нищо. Утре свидетелите ще ни смятат победени. Победените трябва да мълчат. Както семената.
Писмо до един заложник
I
Когато през декември 1940 година минах през Португалия, за да отида в Съединените щати, Лисабон ми се стори някакъв светъл и тъжен рай. Тогава там много се говореше за неминуемо нахлуване11 и Португалия се вкопчваше в илюзията на своето щастие. Лисабон, построил най-очарователната изложба, каквато е съществувала в света, се усмихваше с малко бледа усмивка, като усмивката на майка, останала без известия от сина си, който е на война, и която се мъчи да го спаси със своята увереност: „Син ми е жив, щом аз се усмихвам…“
„Гледайте — казваше Лисабон — колко съм щастлив и спокоен и добре осветен…“ Целият континент беше против Португалия като някоя дива планина, претъпкана с хищнически племена, а празничния Лисабон предизвикваше Европа: „Нима могат да ме вземат за прицел, когато аз толкова се старая да не се крия! Когато съм толкова уязвим!…“