Устремът вече гаснеше в него. Той си казваше: „Ти не можеш ми даде нищо от онова, което желая.“ И все пак неговата самотност бе толкова мъчителна, че той имаше нужда от нея.
XIII
Тя се бои от тоя мълчалив човек. Когато се събужда през нощта до заспалия мъж, има чувството, че е забравена на някой пустинен пясъчен бряг.
— Вземи ме в прегръдките си!
Все пак тя усеща пристъпи на нежност… но тоя непознат живот, заключен в това тяло, тия непознати сънища под твърдата кост на челото! Легнала напреко върху тая гръд, тя чувствува как дъхът на мъжа се издига и слиза като вълна и това е тревогата на някакво пътуване по море. Долепи ли ухо до тялото, тя чува твърдите удари на сърцето — тоя мотор в движение или тая секира за разрушаване, — усеща някакво бързо, неуловимо бягство. А това мълчание, когато тя произнася една дума, която го изтръгва от съня. Тя брои секундите между думата и отговора, както пред буря — едно… две… три… Той е някъде отвъд. Когато затваря очи, тя хваща с две ръце и повдига тая тежка — като на мъртвец — глава, както се вдига паважен камък.
— Любими мой, каква безутешност… Загадъчен спътник в пътешествие.
Прострени един до друг и мълчаливи. Чувствуваш живота, който минава през тебе като река. Шеметен бяг. А тялото — устремена лодка…
— Колко е часът?
Даваш си сметка: чудновато пътешествие.
„О, мой любими!“ С отметната глава, с разбъркани коси, като извадена от вода, тя се вкопчва в него. От съня или от любовта жената излиза с тоя кичур коси, залепен на челото, с разстроено лице, като измъкната от морето.
— Колко е часът?
Хе! Защо? Тия часове минават като малки провинциални гари — полунощ, един часът, два часът, — отхвърлени назад, загубени. Нещо се изнизва между пръстите, което не може да се задържи. Да остарееш, не е тежко.
„Много добре си представям какъв ще бъдеш с бели коси и кротко застанала до тебе, аз, твоя приятелка…“
Да остарееш, не е тежко.
Но тоя похабен миг, това отложено спокойствие и тая далечина, ето това е уморително.
— Разкажи ми за твоята страна.
— Там…
Бернис знае, че това е невъзможно. Градове, морета, отечества, всички са еднакви. Понякога има само бегъл облик, който се отгатва, без да го разбираш, и който не може да се предаде.
Той досяга с ръка тялото на жената там, дето плътта е беззащитна. Жена: най-голата жива плът, която свети с най-нежен блясък. Той мисли за тоя тайнствен живот, който я оживява, който я топли като слънце, като вътрешен климат. Бернис не си казва, че тя е нежна, нито че е хубава, но че е топла. Топла като животно. Жива. И това сърце, което непрестанно бие — извор, различен от неговия и заключен в това тяло.
Той мисли за това сладострастие, което удря криле няколко секунди в него — за това безумно птиче, което удря криле и умира. А сега…
Сега небето трепти през прозореца. О, жена след любовта — обезоръжена и развенчана от желанието на мъжа. Отхвърлена между студените звезди. Пейзажите на сърцето се сменят толкова бързо… Преминало е желанието, преминала е нежността, преминала е огнената река. Сега, чист, студен, отърван от тялото, ти си на носа на кораб, запътен в морето.
XIV
Тая подредена гостна стая прилича на станционен перон. В Париж преди бързия влак Бернис прекарва празни часове. С чело, опряно на стъклото, той гледа как тече тълпата. Тая река го е изпреварила. Всеки мъж крои някакъв план, бърза. Заплитат се интриги, които ще се разплетат извън него. Оная жена минава, прави само десетина крачки и излиза извън времето. Тая тълпа беше живата материя, която те храни със сълзи и със смехове, а сега е като материята на мъртви народи.
Трета част
I
Европа и Африка с малки промеждутъци се приготвиха за нощта, като разчистваха тук-таме последните бури на деня. Бурята в Гренада затихваше, а бурята в Малага се разрази в дъжд. На някои места вихрушките още се вкопчваха в клоните като в коси.
Тулуза, Барселона, Аликанте, след като бяха изпратили бързо пощенския, се подреждаха, прибираха самолетите, затваряха хангарите. Малага, която го очакваше през деня, нямаше нужда да приготвя прожектори. Впрочем той нямаше да се приземи там. Сигурно щеше да продължи, летейки ниско, за Танжер. Трябваше още днес да мине протока на двайсет метра височина, без да вижда брега на Африка, по компаса. Мощен западен вятър дълбаеше морето. Разбитите вълни ставаха бели. Всеки закотвен кораб, обърнат срещу вятъра, работеше с всичките си свръзки, както в открито море. Английската скала3 причиняваше на изток такъв натиск, че дъждът се изливаше из ведро. На запад облаците се бяха вдигнали малко. От другата страна на морето Танжер димеше под проливен дъжд, който измиваше града. На хоризонта — струпани кълбести облаци. Но към Лараш небето бе чисто.