Ние скачахме. Скрита работа на предметите. Греди, разцепени от съкровището. При всяко пукане ние преглеждахме гредите. Всичко бе шушулка, готова да пусне семето си. Стара кора на нещата, под която се намираше — ние не се съмнявахме в това — друго нещо. Дори тая звезда, тоя малък твърд диамант. Някой ден ще тръгнем към Север или към Юг, или в самите нас, за да я търсим. Бягство.
Звездата, носителка на сън, ясна като някакъв знак, се завърташе около плочата, която я скриваше. И ние слизахме в нашата стая, отнасяйки за дългото пътешествие на полусъня опознаването на един свят, дето загадъчният камък потъва безкрай във водата подобно на ония лъчи в пространството, които плуват хиляди години, за да стигнат до нас; дето къщата, която пращи от вятъра, е застрашена като кораб, дето нещата се разпукват едно по едно под тъмния натиск на съкровището.
— Седни тук. Мислех, че си претърпял повреда и си слязъл. Пий. Мислех, че си кацнал и щях да тръгна да те търся. Самолетът е вече на пистата, виж. Племето аит-туеа нападна изаргините. Мислех, че си попаднал в тая бъркотия, уплаших се. Пий. Какво искаш да ядеш?
— Остави ме да вървя.
— Имаш пет минути. Погледни ме. Какво се случи с Женевиев? Защо се усмихваш?
— О, нищо. Преди малко в кабината си спомних една стара песен. Изведнъж се почувствувах толкова млад…
— А Женевиев?
— Не зная вече. Остави ме да тръгна.
— Жак… отговори ми… Видя ли я пак?
— Да… — Той се колебаеше. — Слизайки към Тулуза, заобиколих малко, за да я видя пак…
И Жак Бернис ми разказа преживяването си.
IV
То не беше малка провинциална гара, а една скрита врата. Обърната привидно към полето. Под погледа на един кротък контрольор тръгваше се по един бял, незагадъчен път, край един поток и шипкови храсти. Началникът на гарата наглеждаше розите си, един от станционните работници си даваше вид, че тика празна количка. Така преоблечени дебнеха трима пазачи на един потаен свят.
Контрольорът потупваше билета:
— Вие пътувате от Париж за Тулуза, защо слизате?
— Ще продължа със следния влак.
Контрольорът го гледаше. Той се колебаеше да му предаде — не пътя, не потока, не шипковите храсти, но онова царство, в което още от Мерлен4 можеш да се промъкнеш под привидните неща. Навярно бе открил най-сетне у Бернис трите необходими, още от Орфей, добродетели за подобни пътешествия: смелост, младост, любов…
— Минете — рече той.
Бързите влакове не спираха на тая гара, която беше измамна гара, подобна на ония малки потайни барове с фалшиви келнери, фалшиви музиканти, с фалшив барман. Още в пътническия влак Бернис почувствува, че животът му става по-бавен, променя смисъла си. Сега в тая бричка, до селянина, той още повече се отдалечаваше от нас. Потъваше в загадката. Селянинът от трийсетгодишната си възраст носеше вече всичките си бръчки и не можеше повече да остарява. Той посочваше някоя нива:
— Това расте бързо!
Какво невидимо за нас бързане бе тоя път на живота към слънцето.
Когато селянинът, посочвайки един зид, рече:
— Дядото на дядо ми го е построил.
Бернис откри колко по-далечни, по-засуетени, по-жалки сме ние.
Той засягаше вече един вечен зид, едно вечно дърво: усети, че пристига.
— Ето имението. Да ви чакам ли?
Царството на спяща под водата легенда — тук Бернис ще изживее сто години само в един час.
Същата вечер бричката, пътническият, бързият влак ще му позволят това ловко бягство, което ни връща от времето на Орфей, от времето на спящата красавица към света. Той ще изглежда пътник като другите, тръгнал към Тулуза, опрял бледото си лице о стъклото на прозореца. Но той ще носи в глъбината на сърцето си един спомен, който не може да се разкаже — „лунен цвят“, „цвят на времето“.