Дойде най-сетне вечерта, когато и аз на свой ред бях повикан в кабинета на директора. Той ми каза съвсем просто:
— Вие ще тръгнете утре!
Аз стоях изправен, очаквайки да ми кажат да си вървя. Но след кратко мълчание директорът добави:
— Знаете ли добре нарежданията?
В онова време моторите съвсем не бяха така сигурни, както са днес. Често без предупреждение те спираха внезапно, като изтрещяваха подобно строшен съд. И тогава се изоставяхме на произвола над скалистата повърхност на Испания, дето нямаше никакви убежища. „Тук — казвахме си ние, — щом моторът се строши, самолетът — уви! — няма да закъснее да стори същото.“ Но самолетът все пак може да се замести с друг. Най-важното преди всичко друго бе да не се блъснем слепешката в някоя скала. Затова под страх на най-строго наказание ни бе забранено да летим над море от облаци през планинските местности. Пилот, чийто мотор е спрял, вмъкнат в тия бели кълчища, би се блъснал в чукарите, без да ги види.
Затова тая вечер бавният глас подчертаваше за последен път нарежданията:
— Много е хубаво да се лети само с компас над море от облаци през Испания, много е изящно…
И още по-бавно:
— … но помнете: под морето от облаци е… вечността.
И ето че внезапно спокойният, толкова единен, толкова прост свят, който се разкрива, когато човек излезе от облаците, доби сега за мене непознато значение. Тая мекота ставаше примка. Представях си тая безбрежна бяла примка, простряна там някъде под нозете ми. Отдолу не цареше — както би могло да се мисли — нито движение на хора, нито глъчка, нито оживен превоз с каруци в градовете, но едно още по-пълно мълчание, един още по-съвършен покой. Това бяло лепило ставаше за мене граница между действителното и недействителното, между познатото и непознаваемото. И аз проумявах вече, че всичко видимо няма никакъв смисъл, ако не се възприема през една култура, през една цивилизация, през един занаят. Планинците също тъй знаят моретата от облаци. И все пак те не виждат тая приказна завеса.
Когато излязох от кабинета, изпитах детска гордост. И аз на свой ред щях да бъда още от зори отговорен за товар от пътници, отговорен за африканската поща. Но изпитвах също така и голямо унижение. Чувствувах се неподготвен. В Испания имаше малко убежища5; страхувах се, че в случай на внезапно опасно спиране на мотора не ще зная къде да потърся някое спасително място. Наведен над безплодните карти, не можех да открия означенията, които ми бяха потребни; затова със сърце, преизпълнено от смесица на стеснение и гордост, отидох да прекарам това бойно бдение при моя другар Гийоме. Гийоме беше минал преди мене по тия пътища. Гийоме знаеше хитростите, чрез които могат да се получат ключовете на Испания. Гийоме трябваше да ме посвети във всичко това.
Когато отидох при него, той се усмихна.
— Научих новината. Доволен ли си?
Той отиде до долапчето, за да вземе порто и чашки, после, все така усмихнат, се върна при мене.
— Трябва да го полеем. Ще видиш, че ще върви добре. Както лампата разпръсва светлина, той разпръсваше наоколо си доверие, тоя другар, който по-късно щеше да спечели рекорда за пощенски полет през Андите и за полет през Южния Атлантически океан. Тая вечер — няколко години преди тия събития, — по риза, скръстил ръце под лампата, усмихнат с най-добра усмивка, той ми каза просто:
— Бури, мъгли, сняг — всичко това понякога ще ти досажда. Мисли тогава за всички, които са ги изпитали преди тебе, и си кажи простичко: щом други са го постигнали, това винаги може да се постигне.