Но аз все пак разгънах картите си и го помолих да прегледа с мене моя път. И наведен над лампата, облегнат до рамото на старшия, усетих в себе си спокойствието на ученическите години.
Ала какъв странен урок по география получих там! Гийоме не ми даваше научни познания за Испания; той превърна Испания в приятелка. Той не ми говори нито за хидрография, нито за население, нито за местата, дето пасат стада добитък. Не ми разправя за Гуадикс, но за три портокалови дървета в едно поле близо до Гуадикс.
— Пази се от тях, отбележи ги на картата си… И отсега нататък трите портокалови дръвчета заемаха върху картата повече място, отколкото Сиера Невада. Той не ми говори за Лорка, но за един скромен чифлик близо до Лорка6. За един чифлик, в който кипи живот. И за чифликчията. И за чифликчийката. И тая двойка, запиляна в пространството на хиляда и петстотин километра от нас, добиваше някакво безпределно значение. Настанени върху склона на тяхната планина, под техните звезди, те, подобно пазачи на маяк, бяха готови да се притекат на помощ на хората.
Така ние измъквахме от забравата им, от тяхната невъобразима далечност подробности, които всички световни географии дори не подозираха. Защото единствен Ебро, който напоява големите градове, интересува географите. Но не и тоя скрит под тревите поток, западно от Мотрил, тоя баща хранител на тридесетина цветя.
— Пази се от тоя поток, той похабява полето… Намеси го на картата си.
Ах! Аз ще си спомням за тая мотрилска змия! Тя беше съвсем нищожна на вид и може би в своя лек ромон едва — едва омайваше няколко жаби, ала лежеше само с едно затворено око. В рая на това спасително поле, простряна под тревите, на две хиляди километра оттук, тя ме дебнеше. При пръв случай би ме превърнала в сноп пламъци…
Също така аз очаквах с твърда стъпка тия тридесет овце върху склона на хълма, готови за бой:
— Ти смяташ, че хълмът е празен и — трак! — ето ти трийсетте овце, които те тръшват под колелата…
И аз отвръщах с очарована усмивка на тази толкова коварна заплаха.
И постепенно Испания от моята карта се преобразяваше под лампата в приказна страна. Аз отбелязах с кръстчета убежищата и примките. Отбелязах чифликчията, тридесетте овце, потока… Нанесох на точното й място овчарката, която географите бяха пренебрегнали.
Когато се сбогувах с Гийоме, усещах потребност да вървя в тая ледена зимна вечер. Дигнах яката на горното си палто и сред тия минувачи, които не знаеха нищо, разхождах своя младежки жар. Горд бях, че досягах с лакти тия непознати хора, с моята тайна в сърцето. Тия варвари не ме знаеха, но утре призори в пощенските чували на мене щяха да поверят те своите грижи и своите устреми. В моите ръце щяха да сложат своите надежди. Така, загърнат в палтото си, аз вървях между тях с покровителствени стъпки, но те не знаеха нищо за моята загриженост.
Те нямаше също така да получават съобщенията, които аз получавах през нощта. Защото снежната буря, която се готвеше може би някъде и която би усложнила моето първо пътуване — интересуваше моята собствена плът. Звездите гаснеха една по една — как биха узнали това тия хора, които се разхождаха? Аз единствен бях довереникът. На мене съобщаваха преди боя позициите на неприятеля…
Но тия условни думи, които ме свързваха така сериозно, аз ги получавах близо до осветените витрини, дето лъщяха коледни подаръци. Там, в нощта, бяха изложени като че всичките съкровища на земята и аз вкусвах гордото опиянение на самоволното отказване. Аз бях заплашен воин: какво значение имаха за мене всички тия блестящи кристали, отредени за вечерни празненства, тия абажури на лампи, тия книги! Аз вече потъвах в мократа мъгла, вкусвах вече, пилот от въздушната линия, горчивия плод на тия нощни полети.
Когато ме събудиха, беше три часът заранта. Блъснах из един път външните капаци на прозореца, забелязах, че над града вали, и почнах да се обличам със сериозност.
Половин час по-късно, седнал върху куфарчето си, чаках на свой ред върху тротоара, лъснал от дъжда, да мине автобусът и да ме вземе. Толкова другари преди мене бяха изтърпявали със свито сърце това очакване на деня на посвещението. Най-после зад ъгъла на улицата той изскочи — едновремешна кола, раздрънкана като железарии, и аз, както другарите преди мене, на свой ред имах сега правото да седна на скамейката, свит между още сънения митничар и неколцина чиновници. Автобусът миришеше на непроветрено, на прашно управление, на стара канцелария, дето животът на човека затъва като в подвижен пясък. На всеки петстотин метра той спираше, за да вземе още някой секретар, някой митничар, някой инспектор. Ония, които бяха вече заспали вътре, отвръщаха с неясно изръмжаване на поздрава на новодошлия, който как да е се пъхваше в колата и тутакси заспиваше. Това беше тъжно возене върху неравната каменна настилка на Тулуза; и пилотът от въздушната линия, смесен с чиновниците, отначало не се различаваше от тях… Но уличните фенери минаваха един след друг, летището наближаваше и тоя стар раздрънкан автобус се превръщаше вече само в един сив пашкул, от който човекът щеше да излезе преобразен.