Всеки напредък ни изтласкваше постоянно все по-далеч от навиците, които едва бяхме придобили, и ние наистина сме изселници, които още не са основали отечеството си.
Всички ние сме млади варвари, още смаяни от нашите нови играчки. Нашите пътувания със самолети нямат никакъв друг смисъл. Един се издига по-скоро, лети по-бързо. Ние забравяме, защото го караме да бърза. Временно самото летене заема повече мисълта му, отколкото целта. И винаги е все така. За колониалния завоевател, който създава империя, смисълът на живота е да завладява. Войникът презира колониста. Но целта на завоюването не е ли установяването на тоя колонист? Така в увлечението си от напредъка ние си служихме с хората, за да създаваме железни пътища, за да издигаме фабрики, за да пробиваме петролни кладенци. Ние забравихме донейде, че изграждаме тия постройки, за да служим на хората. Докато завладявахме, нашият морал бе морал на войници. Но сега трябва да колонизираме. Трябва да съживим тоя нов дом, който няма още никакъв образ. За единия истината бе да съгражда, за другия — да обитава.
Несъмнено нашият дом ще стане постепенно по-човешки. Самата машина колкото по се усъвършенствува, толкова повече се заличава зад собствената си роля. Като че всяко индустриално усилие на човека, всичките негови пресмятания, всичките негови нощни бдения над чертежа стигат само, поне видимо, до пълната простота, като че е бил необходим опитът на много поколения, за да може постепенно да се създаде извивката на една колона, на една корабна греда или на една самолетна кабина, докато им се възвърне първичната чистота, каквато има извивката на гръд или на рамо. Като че трудът на инженерите, на чертожниците, на изчислителите в кабинетите за проучвания не е само да изглажда и заличава, да облекчава това съгласуване, да уравновесява това крило, така че то дори да не се забелязва — да не е вече крило, закрепено на тялото, но една форма, разцъфнала и съвършена, излязла най-сетне от земната руда, някакво самородно единство, тайнствено свързано и еднакво по качество с една поема. Като че съвършенството се достига не когато няма вече що да се прибавя, но когато няма какво повече да се махне. В крайния предел на своя напредък машината като, че се скрива.
Така съвършенството на изобретението граничи с липсата на изобретение. Както в инструмента, щом постепенно се е заличила всяка механична външност, и имаме вече предмет, толкова естествен, колкото едно изгладено морско камъче, също така възхитително е, че дори когато я употребяват, машината кара да я забравят.
Някога ние бяхме в досег със сложна машинария. Но днес забравяме, че моторът се върти. Най-сетне той стигна дотам — да отговаря на службата си, която е да се върти, както сърцето бие, а ние също тъй не обръщаме по-голямо внимание на сърцето си. Това внимание не е заето от сечивото. Зад сечивото и през него ние намираме отново старата природа, природата, в която живее градинарят, мореплавателят или поетът.
Пилотът, който излита, влиза в досег с водата, с въздуха. Когато моторите заработят, когато апаратът вече бразди морето, от грубото клокочене на водата корпусът на самолета звънти като гонг и човек може да следи всичко това по раздрусването на снагата си. Той чувствува как хидропланът секунда по секунда, увеличавайки скоростта, набира сила. Той усеща как в тия петнадесет тона материя настъпва зрелостта, при която вече може да се лети. Пилотът слага ръце върху командните лостове и получава постепенно в дланите си като дар тая сила. Когато той получи тоя дар, металните части на лостовете стават сега проводници на неговата сила. Щом тая сила узрее, с едно движение, по-гъвкаво, отколкото когато се откъсва плод или цвете, пилотът отделя самолета от водата и го задържа във въздуха.
IV
Самолетът и планетата
1.
Самолетът несъмнено е машина, но и какъв инструмент за анализ е той! Тоя инструмент ни накара да открием истинското лице на земята. Действително през цели столетия пътищата ни мамеха. Ние приличахме на оная императрица7, която пожела да обиколи поданиците си и да види дали се радват на царуването й. За да я заблудят, придворните наредиха по пътя й весели декори и платиха на танцьори да играят. Извън тая тънка пътеводна линия тя не можа да види нищо друго от царството си и съвсем не узна, че в просторните поля ония, които умираха от глад, я проклинаха.