Никой мавър не би могъл да се хвърли в пристъп срещу тоя укрепен замък. Никой европеец никога не бе изследвал тая местност. С бързи, широки крачки аз навлизах в безпределно девствен пясък. Аз пръв преливах от едната си ръка в другата като скъпоценно злато тоя прах от черупки. Пръв нарушавах това мълчание. Върху тая височина, прилична на полярна банка8, за която от памтивека не бе създала ни едно стръкче трева, аз, като семе, довеяно от ветрищата, бях първото свидетелство за живот.
Една звезда светеше вече и аз я съзерцавах. Мислех, че от стотици хиляди години тая бяла повърхност беше предоставена единствено на звездите. Неопетнена покривка, простряна под чистото небе. И изведнъж сърцето ми примря като пред някое велико откритие: на петнадесет-двадесет крачки от себе си видях върху тая покривка един черен камък.
Аз се бях настанил върху пласт от черупки, дебел триста метра. Като решително доказателство цялата огромна грамада отричаше присъствието на какъвто и да е камък. Може би тия камъни, произлезли от бавното храносмилане на земния глобус, са спали в подземните дълбочини, но какво чудо е изкарало един от тях до тая съвсем нова повърхност? С разтуптяно сърце аз прибрах моята находка: един твърд, черен, голям колкото юмрук камък, тежък като метал и изтекъл във формата на сълза.
Покривка, разстлана под ябълково дърво, ще събере само ябълки, покривка, разстлана под звездите, не може да събере друго, освен звезден прах: никога никой аеролит не бе показвал тъй очевидно своя произход.
И най-естествено, вдигайки глава, помислих, че от това небесно ябълково дърво трябва да са се отронили и други плодове. Сигурно ще ги намеря още на мястото, дето са паднали, тъй като от стотици хиляди години нищо не е могло да ги побутне. Тъй като те по никакъв начин не биха могли да се сбъркат с други материали. И веднага тръгнах да изследвам, за да проверя истинността на моята хипотеза.
Тя се потвърди. Почти на всеки хектар намерих по един камък за колекцията си. Всички с вид на вкаменена лава. Всички с твърдост на черен диамант. И от височината на моя звезден дъждомер в едно изумително възвръщане през хилядолетията аз присъствувах на тоя бавен, пороен огнен дъжд.
4.
Ала най-чудесното от всичко бе, че върху облия гръб на планетата между тая намагнитена покривка и тия звезди се изправяше едно човешко съзнание, в което тоя дъжд може да се отрази като в огледало. Върху една каменна основа сънищата са чудеса. И аз си спомням за едно видение…
Друг един път, кацнал пак така по неволя в една област на плътен пясък, чаках да се съмне. Златистите хълмове излагаха към луната своите лъчезарни склонове, а тъмните склонове възлизаха до чертата, която отделяше светлината. Над тая пустинна скеля от мрак и лунна светлина царуваше покоят на прекъснат труд и в същото време мълчанието на примка, сред което съм заспал.
Когато се пробудих, не видях нищо друго, освен водоема на нощното небе, защото лежах възнак на един връх, със скръстени на гърдите ръце и с лице към звездния рибник. Неразбрал още какви са тия дълбочини, усетих как ми се завива свят — защото нямаше корен, за който да се задържа, нямаше покрив, нито клон от дърво между тия дълбочини и мене, вече откъснат и оставен да падам като водолаз.
Ала аз съвсем не падах. От тила до петите се чувствувах свързан със земята. Усещах някакво умиротворение, като се отпускам върху нея с цялата си тежест. Земното привличане ми се видя властно като любовта.
Усещах как земята подпира кръста ми, подкрепя ме, повдига ме, пренася ме в нощното пространство. Чувствувах се залепен към планетата, така както при завоите със самолета се залепяш до кабината, вкусвах това чудесно подпиране на плещите, тая здравина, тая увереност и сякаш усещах под тялото си извитата палуба на кораб.
Имах тъй ясно чувството, че съм отнесен другаде, че не бих се никак учудил, ако чуех из земните дълбочини да стига до мене жалбата на пластове, които правят усилия и се наместват, същото стенание, което изпускат старите платноходи, запътени към убежищата си, дългия остър вик на малките корабчета, които се борят с пречки. Но в дълбочините на земята мълчанието продължаваше. Но това земно привличане се обаждаше все така в плещите ми — съзвучно, продължително, равно — до безкрай. Аз наистина обитавах тая родина, тъй както мъртвите някогашни моряци, каторжници от галерите, с вързани на нозете им тежести, обитават дъното на моретата.