— Но в Либия има само коптски манастири…
— … При тия ученолюбиви доминиканци. Те имат хубава, хладна готварница с червени плочки, а в двора — чудесна ръждясала помпа, вие се досещате, нали… под ръждясалата помпа е непресъхващият кладенец! Ах! Какъв празник ще бъде, когато отида да позвъня на вратата, когато дръпна връвта на голямата камбана…
— Глупак, ти описваш къща в Прованс, но там няма никакви камбани.
— … Когато дръпна връвта на голямата камбана! Вратарят ще дигне ръка към небето и ще ми извика: „Вие сте божи пратеник!“ — и ще призове всички монаси. И те ще се разтичат. И ще ме посрещнат празнично като някое бедно дете. Ще ме избутат към готварницата.
И ще ми кажат: „Един миг, само един миг, синко… ще отърчим до непресъхващия кладенец…“
И аз ще потреперя от щастие…
Но не, аз няма да плача поради единствената причина, че кръста върху хълма вече го няма.
Обещанията на запад са само измамни. Завих право към север.
Север поне е изпълнен с песента на морето.
Ах, щом прехвърля тоя гребен, и кръгозорът се разгръща. Ето най-хубавото селище в света.
— Ти знаеш много добре, че това е мираж…
Знам много добре, че е мираж. Мене не могат ме излъга! Но ако ми се ще да се унасям в миражи? Ако ми се ще да се надявам? Ако ми се ще да харесвам тоя назъбен и цял огрян от слънцето град? Ако ми се ще да вървя все направо, с леки стъпки, тъй като не усещам вече умората си, тъй като съм щастлив… Прево и револверът му, оставете ме да се смея! Предпочитам моето опиянение. Пиян съм! Умирам от жажда!
Здрачът ме изтрезни. Изведнъж се спрях уплашен, че съм отишъл толкова далеч. В здрач миражът умира. Кръгозорът се разсъблича от великолепието си, изчезват дворците, свещенослужителските дрехи. Сега е вече кръгозор на пустиня.
— Напразно беше всичко! Нощта ще те завари, ще трябва да чакаш да съмне, а утре дирите ти ще се заличат и съвсем ще се загубиш…
— Тогава ще продължа да вървя право пред себе си… Каква полза да се връщам? Не ща вече да вземам внезапни решения, когато може би ще разтворя, когато ще разтворя ръце към морето…
— Де си видял морето? Ти няма да го достигнеш. Навярно триста километра те делят от него. А Прево бди до „Самум“! И може би го е забелязал някой керван…
Да, аз ще се връщам, но първо ще призова хората:
— Хей!
Тая планета, господи, нали уж е обитаема…
— Хей! Хора!…
Пресипвам. Нямам вече глас. Чувствувам, че съм смешен, като викам тъй… И още веднъж извиквам:
— Хора!…
Звукът излиза надут и превзет.
И аз се връщам.
След два часа ход съзирам пламъците, насочени към небето от Прево, който се е уплашил, че съм се загубил. Ах!… Това ми е безразлично!…
Още един час ход… Още петдесет метра… Още сто метра. Още петдесет.
— Ах!
Спирам изумен. Буйна радост залива сърцето ми и аз едва я сдържам. Осветен от жарта, Прево разговаря с двама араби, облегнати на мотора. Той не ме е още съзрял. Той е твърде зает със своята собствена радост. Ах, ако бях чакал тук като него… щях да бъда вече спасен! Викам весело:
— Хей!
Двамата бедуини скачат и ме гледат. Прево ги оставя и тръгва сам насреща ми. Разтварям ръце. Прево ме хваща за лакътя — сигурно съм щял да падна? Казвам му:
— Е, най-сетне, нареди се!
— Кое?
— Арабите!
— Кои араби?
— Ами тия, дето са при вас!…
Прево ме гледа странно и аз имам чувството, че въпреки волята си ми доверява една тежка тайна:
— Няма никакви араби.
Тоя път без друго ще заплача.
6.
Само деветнадесет часа могъл да изтърпи човек без вода — а от снощи какво сме пили ние? Няколко капки роса призори! Но североизточният вятър продължава да духа и забавя малко нашето изсушаване. Тая завеса облагоприятствува образуването в небето на високи облаци. Ах! Ако те можеха да се отклонят към нас, ако можеше да завали! Но в пустинята никога не вали.
— Прево, да разрежем на триъгълници един от парашутите… Ще закрепим тия платна с камъни върху земята. И ако вятърът не се промени, на разсъмване, като изцедим платната, ще налеем събраната роса в един от бензиновите резервоари.
Наредихме шест бели платна под звездите. Прево приспособи един от резервоарите. Трябваше само да дочакаме зората.
Между останките Прево намери по чудо един портокал. Разделихме си го. Развълнувах се много, макар че то е толкова нищожно, когато ни трябват двадесет литра вода.
Легнал до нашия нощен огън, гледам тоя лъчезарен плод и си казвам: „Хората не знаят какво значи един портокал…“ И още: „Ние сме осъдени, но още веднъж тая увереност не ме лишава от удоволствието ми. Тоя портокал, който стискам в ръка, ми носи една от най-големите радости в моя живот…“ Изтягам се по гръб, смуча плода, броя падащите звезди. Ето че за минута съм безпределно щастлив. И пак си казвам: „Светът, по реда на който живеем, може да се проумее само ако включиш себе си в него.“ Едва днес разбирам пурата и чашата ром на осъдения на смърт9. Аз не проумявах как може той да приеме такова жалко нещо. А той все пак намира в него голямо удоволствие. Мислят, че е смел, ако се е усмихнал. Но той се е усмихнал, защото ще пие ром. Не знаят, че е променил перспективата и че от тоя последен половин час е направил цял човешки живот.
9
Във Франция, преди да отведат осъдения на смърт към гилотината, предлагат му пура и голяма чаша ром. — Б.пр.