Алваро пръв послуша съвета да напусне Макондо. Разпродаде всичко, дори пленения тигър, който се подиграваше с минувачите в двора на неговата къща, и купи вечен билет за влак, който никога не свършваше пътуването. В пощенските картички, които пращаше от междинните гари, описваше с викове мигновените образи, които е видял през прозореца на вагона, и това беше все едно да троши и хвърля в забрава дългата поема за бягството: химерическите негри из памуковите поля на Луизиана, крилатите коне по синята трева на Кентъки, гръцките любовници в зимния здрач на Аризона, момичето с червения пуловер, рисуващо акварели в Мичиганските езера, което му махна за сбогом с четките, и тоя знак не беше за раздяла, а за надежда, понеже не знаеше, че вижда отминаването на един влак без завръщане. После отпътуваха Алфонсо и Херман една събота с мисълта да се върнат в понеделник и никога не се чу нищо за тях. Една година след заминаването на каталанския мъдрец единственият останал в Макондо беше Габриел, все тъй на произвола, зависим от случайната милост на Нигроманта, и все тъй отговарящ на въпросниците от конкурса на едно френско списание, чиято най-голяма награда беше пътуване до Париж. Аурелиано, който бе предплатил и получаваше списанието, помагаше да попълва образците понякога у дома му и почти винаги сред фаянсовите съдини и валериановия въздух на единствената аптека, останала в Макондо, където живееше Мерседес, безмълвната годеница на Габриел. Това бе последното, което полека-лека остана от едно минало, чието унищожаване не се довършваше, защото продължаваше да се унищожава неопределено, чезнейки вътре в самото себе си, свършвайки се всекиминутно, но без да се довърши никога. Селището бе стигнало до такова крайно бездействие, че когато Габриел спечели конкурса и замина за Париж с бельо за две преобличалия, чифт обувки и пълните съчинения на Рабле, трябваше да маха на машиниста, за да спре влака и го вземе. Някогашната Турска улица беше тогава край на запустение, където последните араби се оставяха да бъдат носени към смъртта от хилядолетния навик да сядат на вратата, макар че от дълги години бяха продали последния ярд от плата на верев и по сенчестите витрини стояха само обезглавени манекени. Градчето на банановото дружество, което може би Патриция Браун се мъчеше да възкреси за своите внуци в нетърпимите нощи с кисели краставички в Пратвил, Алабама, беше една равнина с дива трева. Престарелият поп, заместил отец Анхел, и чието име никой не се потруди да научи, очакваше божието милосърдие, излегнат в хамака, измъчван от артрита и безсънието на съмнението, докато гущери и плъхове си оспорваха наследството на съседния храм. В онова Макондо, забравено от птиците, където прахът и горещината бяха станали толкова упорити, че беше трудно да се диша, затворени от самотата и любовта и от самотата на любовта в една къща, където беше почти невъзможно да се спи от трясъка на червените мравки, Аурелиано и Амаранта-Урсула бяха единствените щастливи същества, и то най-щастливите на земята.
Гастон се беше върнал в Брюксел. Уморен да чака самолета, един ден напъха в куфарче най-необходимите неща и архива на своята преписка и замина с намерението да се върне по въздуха, преди изключителните права да бъдат отстъпени на група немски летци, които бяха представили на провинциалните власти проект, много по-предприемчив и дързък от неговия. От следобеда на първата любов Аурелиано и Амаранта-Урсула бяха продължили да използуват оскъдните невнимания на съпруга, за да се любят с приглушен плам в случайни и почти винаги прекъсвани от непредвидени завръщания срещи. Но когато се видяха сами в къщата, рухнаха в безумието на натрупаната любов. Това беше безумна страст, която караше да треперят от ужас кокалите на Фернанда в гроба, а тях държеше в състояние на вечна възбуда. Воплите на Амаранта-Урсула, нейните предсмъртни песни избухваха както в два часа следобед на масата в трапезарията, тъй и в два часа посред нощ в килера. „Най-много ме боли — смееше се тя, — че толкова време сме загубили.“ В шемета на страстта видя мравките да опустошават градината, утолявайки предисторическия си глад с дървенията на къщата, и видя пороят от жива лава да се домогва отново до пруста, но се погрижи да го отблъсне едва когато го завари в спалнята си. Аурелиано заряза пергаментите, повече не излезе от къщата и отговаряше как да е на писмата от каталансхия мъдрец. Изгубиха усет за действителността, представа за времето, ритъма на всекидневните си навици. Отново захлопнаха врати и прозорци, да не се бавят с разсъбличаното и ходеха из къщата както винаги искаше да ходи Ремедиос красивата, и се въргаляха из калищата по двора и един следобед за малко не се удавиха от любов в коритото. За кратко време нанесоха повече щети, отколкото червените мравки: изпотрошиха мебелите в гостната, съдраха с щуротиите си хамака, който бе издържал тежките лагерно-любовни нощи на полковник Аурелиано Буендия, и изтърбушиха дюшеците и ги изпразниха върху подовете, за да се задушават в памучни бури. Макар Аурелиано да беше толкова свиреп любовник, колкото и неговата съперничка, именно Амаранта-Урсула управляваше с безсмисленото си остроумие и лирична хищност онзи рай от нещастия, като че ли бе съсредоточила в любовта неукротимата енергия, която прапрабабата посвети да изработва карамелови животинчета. Освен това, докато тя пееше от наслада и примираше в смях от собствените си изобретения, Аурелиано ставаше по-унесен и мълчалив, защото неговата страст беше вглъбена и изгаряща. Обаче и двамата стигнаха до такива крайности на съвършенство, че изтощяха ли се от възбудата, използуваха по-добре умората. Отдадоха се на боготворене на своите тела, щом откриха, че пресищането в любовта крие неизследвани възможности, много по-богати от желанието. Една нощ се нацапаха от главата до петите с компот от праскови, палуваха като кучета и се любиха като луди върху пода на пруста и ги пробуди порой от месоядни мравки, които се канеха да ги погълнат живи.