Не се разтревожиха. Аурелиано и Амаранта-Урсула не знаеха семейния предходен случай, нито помнеха ужасяващите изобличения на Урсула, и бабата накрая ги успокои с предположението, че онова безполезно нещо може да се отреже, когато детето сменяло зъби. После нямаха възможност отново да мислят за него, защото Амаранта-Урсула се обезкървяваше в неудържим извор. Помъчиха се да й помогнат с налагания от паяжина и сплъстена пепел, но това беше все едно да искат да запушат с длани водоскок. В първите часове тя правеше усилия да запази доброто си настроение. Хващаше за ръка уплашения Аурелиано и го умоляваше да не се безпокои, че хора като нея не били направени да умират против волята си, и се пръскаше от смях заради лютите церове на бабата-акушерка. Но колкото повече надеждите напускаха Аурелиано, толкова тя ставаше все по-слабо видима, като че ли я заличаваха от светлината, докато потъна в унес. На разсъмване в понеделник заведоха една жена, която изрече до леглото й целебни молитви, безотказни при хора и животни, но страстната кръв на Амаранта-Урсула беше безчувствена към всяка дяволия, различна от любовта. Подиробед, след двайсет и четири часово отчаяние, узнаха, че е мъртва, защото онова пълноводие се изчерпа неповторимо, профилът й се изостри, зеленявиците по лицето й изчезнаха в една алабастрова зора и тя отново се усмихна.
Дотогава Аурелиано не разбра колко много обичаше приятелите си, колко нужни му бяха и какво ли не би дал, за да бъде с тях в този миг. Сложи детето в кошничката, която майка му беше приготвила, покри лицето на трупа с одеяло и заскита без посока из пустото селище, дирейки някакъв пролом за връщане към миналото. Похлопа върху вратата на аптеката, където не бе ходил в последно време, и завари някаква дърводелска работилница. Старицата, която отвори вратата с лампа в ръка, му съчувствува за неговото бълнуване и настоя, че не, там никога не е имало никаква аптека, нито е познавала някога си някаква жена със строен врат и приспани очи, която да се е наричала Мерседес. Плака, опрял чело върху вратата на някогашната книжарница на каталанския мъдрец, съзнаващ, че плаща старите плачове по една смърт, която не иска да оплаче навреме, за да не строши вълшебствата на любовта. Строши си юмруците върху зидовете от хоросан на Златното дете, стенейки за Пилар Тернера, безразличен към портокаловосветещите кръгове, които пресичаха небето и които толкова пъти бе съзерцавал с момчешка омая в празнични нощи от двора със свирците-дъждовници. В последния отворен салон на разтурения квартал на търпимостта някакъв акордеонен състав свиреше песните на Рафаел Ескалона, племенника на епископа, наследил тайните на Франсиско Човека. Гостилничарят, с една изсъхнала и сякаш спържена ръка, задето я бил вдигнал срещу майка си, покани Аурелиано да изпие шише ракия и Аурелиано го почерпи с друго. Гостилничарят му говори за нещастието на ръката си, Аурелиано му говори за нещастието на сърцето си, сухо и като спържено, задето го е вдигнал срещу сестра си. Накрая се разплакаха заедно и Аурелиано усети за миг, че болката е секнала. Но когато отново остана сам в последното предутро на Макондо, разтвори ръце насред площада, готов да разбуди целия свят, и извика с цялата си душа:
— Кучи синове са приятелите!
Нигроманта го измъкна от локва повърнато и сълзи. Заведе го в стаята си, изчисти го, накара го да пийне чаша бульон. Вярвайки, че това го утешава, заличи с въгленова черта безбройните любения, които той все още й дължеше, и доброволно възкреси най-самотните си тъги, за да не го остави сам да плаче. Призори, след непохватен и кратък сън, Аурелиано отново съзна главоболието си. Отвори очи и си спомни за детето.
Не го намери в кошничката. При първата покруса изпита лумване на радост, повярвал че Амаранта-Урсула се е пробудила от смъртта, за да се заеме с детето. Но трупът беше каменно възвишение под одеялото. Съзнаващ, че когато пристигна, завари отворена вратата на спалнята, Аурелиано прекоси заситения от утринните въздишки на орегана пруст и надзърна в трапезарията, където все още стояха остатъците от раждането: голямата тенджера, окървавените чаршафи, съдините с пепел и усуканият пъп на детето на простряна върху масата пелена, до ножиците и връвта. Мисълта, че през нощта бабата-акушерка се е върнала за детето му предостави минута покой да помисли. Рухна в люлеещия се стол, същия, в който сядаше Ребека в най-първите времена на къщата, за да дава уроци по везмо, в който Амаранта играеше китайски дами с полковник Херинелдо Маркес и в който Амаранта-Урсула шиеше детските дрешки, и в онова светкавично прояснение съзна, че е неспособен да понесе върху душата си смазващата тежина на толкова много минало. Ранен от смъртоносните копия на собствени и чужди носталгии, той се възхити от безстрашието на паяжините върху мъртвите розови храсти, от упорството на отровната глушница, от трептенето на въздуха в сияйното февруарско разсъмване. И тогава видя детето. То беше подпухнал и съсухрен тулум, който всички мравки на света едва-едва мъкнеха към своите бърлоги по каменната пътека на градината. Аурелиано не можа да помръдне. Не защото го бе вцепенило изумлението, а защото в оня чуден миг му се разкриха окончателните разковничета на Мелкиадес и той видя началните слова на пергаментите, безпогрешно подредени във времето и пространството на хората: Първия от рода, вързан за едно дърво, и последния го ядат мравките.