Седнал на леглото, като отпиваше с бавни глътки от чашата черно кафе, той изчака съдията Аркадио да се облече. Момичето ги последва през гостната.
— Докато не си извадите тоя зъб, подутината няма да ви спадне — каза тя на кмета.
Той побутна съдията Аркадио към улицата, обърна се да я погледне и боцна с показалец издутия й корем.
— А тази подутина кога ще ти спадне?
— Още малко — отвърна тя.
Отец Анхел не направи обичайната си следобедна разходка. След погребението той се спря да поговори в една къща в долния квартал и остана там до свечеряване. Чувстваше се добре, макар че обикновено продължителните дъждове предизвикваха болки в прешлените му. Когато стигна у дома си, уличните лампи бяха запалени.
Тринидад поливаше цветята в коридора. Свещеникът я попита за неосветената още нафора и тя отвърна, че я е сложила в главния олтар. Облак комари го обгърна още щом запали светлината в стаята. Преди да затвори вратата, той напръска стаята с препарат срещу насекоми — най-безмилостно, като кихаше от миризмата. Когато свърши, беше се изпотил. Смени черното расо с бялото, закърпеното, което носеше в къщи, и отиде да бие камбаната за вечерня.
Като се върна в стаята, сложи един тиган на огъня и пусна да се пържи парче месо, докато режеше на кръгчета глава лук. После изсипа всичкото в една чиния, където имаше парче варена юка и малко студен ориз, останали от обяд. Занесе чинията на масата и седна да вечеря.
Яде от всичко едновременно, като режеше късчета от всяко нещо и ги натискаше с ножа върху вилицата. Дъвчеше съзнателно, стриваше с пломбираните си със сребро кътници и последното зрънце, но устните му бяха стиснати. Докато дъвчеше, той опираше ножа и вилицата върху чинията и изучаваше стаята с втренчен и напълно съзнателен поглед. Срещу него се намираше шкафът с обемистите книги на енорийския архив. В ъгъла — плетен стол-люлка с високо облегало и възглавничка, зашита на височината на главата. Зад стола имаше дървена решетка с разпятие, окачено до календар с реклама за някакъв сироп за кашлица. Зад решетката беше спалнята.
Като свърши с яденето, отец Анхел почувства, че се задушава. Разви парче мармалад от гуаяба, наля вода до ръба на чашата и изяде озахареното тесто, загледан в календара. След всяка хапка изпиваше глътка вода, без да откъсва очи от календара. Накрая се оригна и обърса уста с ръкав. В продължение на деветнадесет години беше ял така, сам в кабинета си, повтаряйки всяко движение с добросъвестна точност. Никога не се бе срамувал от самотата си.
След молитвата Тринидад му поиска пари, за да купи арсеник. Свещеникът й отказа за трети път, изтъквайки, че капаните са достатъчни. Тринидад настоя:
— Да, ама по-малките мишки измъкват сиренето, без да падат в капаните. Затова е по-добре в сиренето да сложим отрова.
Свещеникът тъкмо щеше да се съгласи, че Тринидад има право. Но преди още да успее да го изрече, в църковната тишина нахлу шумният високоговорител на киносалона на отсрещния тротоар. Първо се разнесе глухо хъркане. После стържене на иглата по плочата и веднага след това — някакво мамбо, което започна с оглушителен тромпет.
— Има ли прожекция?
Тринидад отвърна, че има.
— Знаеш ли какво дават?
— „Тарзан и зелената богиня“ — каза Тринидад. — Същият, дето не можаха да го довършат в неделя заради дъжда. Добър е за всички.
Отец Анхел отиде при камбанарията и отби бавно дванадесет удара. Тринидад беше объркана.
— Сбъркахте, отче — каза тя, като размахваше ръце, а очите й блестяха от вълнение. — Филмът е добър за всички. Спомнете си, че в неделя не ударихте камбаната нито веднъж.
— Но това е незачитане към хората — рече свещеникът, като бършеше потта от врата си. И повтори задъхан: — Незачитане.
Тринидад разбра.
— Трябваше да видиш погребението — каза свещеникът. — Всички мъже се надпреварваха да носят ковчега.
После отпрати момичето, затвори вратата към пустия площад и загаси лампите в църквата. В коридора, на връщане към спалнята, той се плесна по челото, защото си спомни, че е забравил да даде на Тринидад парите за арсеника. Но пак го забрави още преди да стигне до стаята.
Малко след това, седнал пред работната си маса, той се канеше да довърши едно писмо, започнато предишната вечер. Бе разкопчал расото до корема; подреди върху масата хартия, мастилница и попивателна, докато ровеше в джобовете за очилата си. После се сети, че ги е оставил в расото, с което бе отишъл на погребението, и стана, за да ги вземе. Беше прочел изписаното предишната вечер и бе започнал нов пасаж, когато някой почука три пъти на вратата.
— Влезте.
Беше собственикът на киносалона. Дребен, блед, гладко избръснат, с израз на небрежност. Беше облечен в безукорен костюм от бял лен и обувки на два цвята. Отец Анхел го покани да седне в стола-люлка, но той измъкна кърпа от джоба на панталона си, разгъна я грижливо, избърса праха от скамейката и седна с разкрачени колене. Тогава отец Анхел видя, че на кръста му виси не револвер, а фенерче-батерия.