Отново поглеждам към майка си. За първи път, откакто дойдохме в къщата, тя ме поглежда и се усмихва с пресилена, нищо неказваща усмивка. В далечината чувам свирката на влака, който изчезва зад последния завой. Долавям някакъв шум откъм ъгъла, където е мъртвецът. Виждам как един от мъжете повдига единия край на капака и дядо пъха в ковчега обувката на умрелия, тази, която бяха забравили на кревата. Влакът отново изсвирва, все по-далеч, и внезапно си казвам: „Два и половина е.“ И си спомням, че по това време (докато влакът свири от последния завой) момчетата се строяват в училище и започва първият час.
„Абраам“ — мисля си аз.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Не биваше да водя детето. Не е за него тази гледка. И мен самата, дето скоро ще навърша трийсет години, ме потиска тази обстановка, толкова странна поради присъствието на мъртвеца. Сега вече бихме могли да излезем. Бихме могли да кажем на татко, че не се чувствуваме добре в тази стая, където цели седемнайсет години са се трупали вехториите на един човек, откъснат от всичко, което може да се нарече обич или признателност. Вероятно баща ми е единственият човек, който е изпитвал към него някаква привързаност. Една необяснима привързаност, която сега му помага да не изгние между тези четири стени.
Измъчва ме нелепостта на всичко това. Тревожи ме мисълта, че след малко ще излезем на улицата зад един ковчег, който на никого няма да вдъхне друго чувство освен задоволство. Представям си лицата на жените по прозорците, когато видят как пристъпя баща ми, когато видят как пристъпям с детето зад един ковчег, където се разлага тялото на единствения човек, когото градчето бе искало да види точно така — каран към гробищата сред неумолимо забвение, следван от тримата души, решили да сторят едно добро дело, което сигурно ще бъде начало на собствения им позор. Нищо чудно заради това татково решение утре никой да не пожелае да присъствува на нашето погребение.
Може би затова доведох детето. Когато татко ми каза преди малко: „Трябва да ме придружиш“, първото нещо, което ми дойде на ум, беше да взема и детето, за да се чувствувам защитена. Сега сме тук, в този душен септемврийски следобед, и чувствуваме, че нещата, които ни заобикалят, са безмилостните оръдия на нашите врагове. Татко няма за какво да се безпокои. Всъщност той цял живот е вършил такива неща; карал е градчето да гризе камъни, изпълнявал е и най-незначителните си задължения, без да се съобразява с каквото и да било. Още преди двайсет и пет години, когато този човек дойде у дома, татко трябва да е предположил (забелязвайки нелепото държане на госта), че днес в градчето никой няма да пожелае дори да хвърли тялото му на лешоядите. Може би татко е предвидил всички пречки, претеглил и премислил възможните трудности. И сега, след двайсет и пет години, сигурно чувствува, че това е просто изпълнението на едно дълго премисляно задължение, което той щеше да доведе докрай на всяка цена, дори да трябва сам да влачи трупа по улиците на Макондо.
И все пак, когато настъпи часът, той няма смелостта да го стори сам и ме накара да разделя с него това мъчително задължение, което сигурно е поел много преди да мога да разсъждавам. Когато ми каза: „Трябва да ме придружиш“, не ми остави време да се замисля върху значението на думите му; не можах да преценя колко смешно и позорно е да погребваш човек, когото всички са чакали да се превърне в прах в леговището си. Защото хората не само бяха чакали това, но и се бяха подготвили нещата да се случат тъкмо така и бяха чакали искрено, без угризения и даже предвкусвайки удоволствието да усетят някой ден как из градчето се носи сладостната миризма на разлагащия се труп. И никой нямаше да се почувствува развълнуван, разтревожен или възмутен, а, напротив, доволен, че е настъпил жадуваният час, желаейки да трае дотогава, докато вонята на мъртвеца засити и най-дълбоко спотаената злоба.
Сега ние ще лишим Макондо от едно дълго жадувано удоволствие. Чувствувам, че това наше намерение ще породи някак в сърцата на хората не унилото усещане за измамени надежди, а за една отсрочка.
И затова трябваше да оставя детето у дома; за да не стане жертва на тази клетва, която ще ни преследва ожесточено, тъй както бе преследвала доктора цели десет години. Детето трябваше да остане настрана от това задължение. То дори не знае защо е тук, защо сме го довели в тази стая, пълна с вехтории. Стои мълчаливо, объркано, сякаш очаква някой да му обясни какво означава всичко това; сякаш чака, седнало, клатейки крака, опряло ръце на стола, някой да му даде отговор на тази ужасна гатанка. Иска ми се да вярвам, че никой няма да го стори; че никой няма да отвори невидимата врата, която не му позволява да проникне отвъд обсега на своите сетива.