На няколко пъти ме погледна — знам, че съм му се сторила странна и непозната с тази затворена рокля и тази стара шапка, която си сложих, за да не бъда разпозната дори от собствените си предчувствия.
Ако Меме беше жива, ако беше тук, в тази къща, може би щеше да бъде по-различно. Би могло да се каже, че съм дошла заради нея. Би могло да се каже, че съм дошла да споделя една болка, която тя нямаше да изпита, но би могла да се престори, че изпитва, и която градчето би могло да си обясни. Меме изчезна преди около единайсет години. Смъртта на доктора ни лишава от възможността да узнаем къде е тя или поне нейните кости. Меме не е тук, но може би дори да беше тук — ако не се беше случило онова, което се е случило и което така и не можа да се изясни, — щеше да застане на страната на градчето, против мъжа, който в продължение на шест години топлеше леглото й с такава обич и човечност, с каквато би могло да го стори и едно муле.
Чувам как влакът изсвирва от последния завой. „Два и половина е“, си казвам; и не мога да отпъдя мисълта, че в този миг Макондо следи със затаен дъх това, което става в тази къща. Мисля си за сеньора Ребека, слаба и съсухрена, с нещо от домашен призрак в погледа и облеклото, седнала до електрическия вентилатор, със засенчено от телените мрежи на прозорците лице. Докато слуша влака, който се губи зад последния завой, сеньора Ребека навежда глава към вентилатора, измъчвана от горещината и злобата. Спиците на сърцето й се въртят като перките на вентилатора (само че в обратна посока) и тя промърморва: „Дяволът има пръст във всичко това“, и потръпва, вкопчена в живота с мъничките корени на ежедневието.
Агеда, сакатата, вижда как Солита се връща от гарата, след като е изпратила годеника си; вижда я как отваря чадърчето си, завивайки по безлюдната улица; усеща как се приближава, изпълнена с онази чувствена наслада, която и тя самата бе изпитвала преди и която се превърна в тази упорита религиозна болест, която я кара да казва: „Ще се въргаляш в кревата като свиня в кочината си.“
Не мога да прогоня тая мисъл. Да не мисля, че е два и половина; че мулето с пощата минава обвито в парещ облак прах, следвано от мъжете, прекъснали следобедната си почивка в сряда, за да вземат пакета с вестниците. Отец Анхел спи седнал в ризницата, с отворен молитвеник на тлъстия корем, чува как минава мулето с пощата, пъди мухите, които смущават съня му, оригва се и казва: „Тровиш ме с кюфтетата си.“
Татко проявява хладнокръвие във всичко. Дори когато заповядва да отворят ковчега и да сложат вътре забравената в леглото обувка. Само той можеше да се интересува от този груб човек. Не бих се изненадала, ако, като излезем с трупа, тълпата ни причаква на вратата с изпражненията, събрани през нощта, и ни обсипе с нечистотии, задето сме престъпили волята на градчето. Може би няма да го направят заради татко. Може и да го направят заради нещо толкова долно, като да лишиш градчето от едно дълго жадувано удоволствие, предвкусвано в знойни следобеди, всеки път, когато мъже и жени са минавали край тази къща и са си казвали: „Рано или късно ще осъмнем с тази миризма.“ Защото точно така казваха всички — от първата до последната къща.
След малко ще удари три часът. Госпожицата вече знае. Сеньора Ребека я видя да минава и я повика, скрита зад телената мрежа. Излезе за миг от обсега на вентилатора и каза: „Госпожице, това е дяволът. Нали знаете?“ И утре вече няма да ходи на училище моят син, а друго, съвсем различно момче; едно момче, което ще порасне, ще има деца и накрая ще умре, но никой няма да му дължи някаква признателност, която би му помогнала да бъде погребан като християнин.
Сега щях да си седя спокойно в къщи, ако преди двайсет и пет години не беше дошъл при баща ми с препоръчително писмо този човек, за когото така и никой не разбра откъде идва и който остана да живее у нас, хранейки се с трева и гледайки жените с тези гладни и облещени кучешки очи. Ала наказанието ми е било писано още преди да се родя, било е скрито и отсрочено до тази злокобна високосна година, в която ще навърша трийсет години, до деня, в който баща ми ми каза: „Трябва да ме придружиш.“ А после, преди да успея да го запитам нещо, затропа с бастуна си по пода: „Трябва да се справим каквото ще да става, дъще. Докторът се е обесил на разсъмване.“