. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Тогава кметът се изправя разгърден, потен, със съвсем изменено лице. Приближава се до мене, зачервен от силната възбуда, предизвикана от собствения му довод. „Не можем да твърдим, че е мъртъв, докато не замирише“ — заявява той, като си закопчава ризата и запалва цигара, с лице, обърнато пак към ковчега. Навярно си мисли: Сега не могат да кажат, че нарушавам закона. Поглеждам го в очите и чувствувам, че съм го погледнал достатъчно настойчиво, за да го накарам да разбере, че прозирам и най-скритите му мисли. Казвам му: „Вие нарушавате закона, за да угодите на другите.“ А той, сякаш е очаквал да чуе точно това, отвръща: „Вие сте почтен човек, господин полковник. Знаете, че имам право.“ Аз му казвам: „Вие знаете по-добре от всеки друг, че е мъртъв.“ А той отвръща: „Вярно е, но в края на краищата аз съм само служител. Единственото законно нещо би било да имаме смъртен акт.“ И аз му казвам: „Ако законът е на ваша страна, възползувайте се и доведете лекар, за да издаде смъртен акт.“ А той ми отвръща с вдигната глава, но без надменност, и в същото време спокойно, без нито сянка от слабост или смущение: „Вие сте почтен човек и знаете, че тъкмо това би било беззаконие.“ Като го слушам, разбирам, че е затънял не толкова от ракията, колкото от страх.
Сега си давам сметка, че кметът споделя омразата на градчето. Едно чувство, подхранвано цели десет години, от онази бурна нощ, когато докараха пред вратата ранените и му извикаха (защото той не отвори, а се обади отвътре): „Докторе, погрижете се за тия ранени, че другите лекари не смогват вече“, но той не отвори (вратата стоеше затворена, с налягалите пред нея ранени). „Вие сте единственият лекар, който ни остава. Трябва да проявите милосърдие.“ А той отвърна (но и тогава вратата си остана затворена, а тълпата си го представи сред гостната, вдигнал лампата нависоко, с осветени жестоки жълти очи): „Забравил съм всичко, което знаех. Карайте ги на друго място“ — и си остана зад затворената врата (защото оттогава вратата никога вече не се отвори), докато омразата растеше, разпростираше се, превръщаше се в колективна болест, която нямаше да даде покой на Макондо, докато не умре докторът, та във всяко ухо да продължава да кънти присъдата — произнесена в оная нощ, — която го обрече да изгние между тези стени.
Изминаха още десет години, през които той престана да пие от водата на градчето, опасявайки се, че е отровена; хранеше се със зеленчуците, които отглеждаше в двора заедно с държанката си индианка. Сега Макондо чувствува, че наближава часът, когато ще му откаже състрадание, тъй както беше сторил той преди десет години, и цялото градче, което вече знае, че е мъртъв (защото тази сутрин сигурно всички са се събудили пооблекчени), се готви да се наслади на това дългоочаквано удоволствие, което всички смятат заслужено. Единственото им желание е да усетят миризмата на трупа, разлагащ се зад вратата, която тогава не се беше отворила.
Сега започвам да си мисля, че моят дълг няма да ми помогне да устоя пред едно освирепяло градче и че съм притиснат до стената, обкръжен от омразата и упорството на сган озлобени хора. Дори и църквата намери начин да се противопостави на моето решение. Отец Анхел ми каза преди малко: „В никакъв случай няма да позволя да бъде погребан в християнска земя човек, който се е обесил, след като цели шестдесет години е живял като безбожник. На господ сигурно ще му бъде угодно, ако и вие се откажете от това намерение, което не би било добро дело, а непокорство, равносилно на грях.“ Аз възразих: „Писано е, да погребваш умрелите, е добро дело.“ А отец Анхел рече: „Да. Само че в случая не е наш дълг да го сторим, а на санитарните власти.“
Дойдох. Повиках четиримата индианци, възпитани в моя дом. Накарах дъщеря си Исабел да ме придружи. Така става по-непринудено, по-човешко, не толкова лично и предизвикателно, колкото ако самият аз повлека трупа към гробищата по улиците на градчето. Мисля, че Макондо е способно на всичко, след това, което съм видял през този век. Но ако не проявят уважение към мене, най-малкото защото съм стар, полковник на републиката и при това куц, но с ясно съзнание, надявам се поне да проявят уважение към дъщеря ми, защото е жена. Не го правя за себе си. Може би не го правя и заради спокойствието на мъртвеца. Просто за да изпълня един свещен дълг. Като доведох Исабел, не го сторих от страх, а от състрадание. Тя доведе детето (разбирам, че и тя го е направила затова) и сега сме тук, тримата, поели бремето на това жестоко изпитание.